Люси с удоволствие установи, че всичко в Маравиля е наред, сякаш войната не се бе докоснала изобщо до захарната плантация. Бейми я осведоми, че миналата година са загубили няколко хектара при пожар, причинен от сблъсък между бунтовници и испански войски. Иначе обаче плантацията прекарваше войната недокосната и с почти рекордни добиви. Господарката увери слугинята, че няма да остава за през нощта, но я помоли да приготви стаята за гости, в случай че успее да дойде за някой уикенд. След лек обяд от препържена риба и вкусни зеленчуци тя реши да поязди през полето, като пренебрегна предупреждението на Бейми да не ходи твърде далеч.
Точно в четири Уейлър се върна. Люси бе готова и отново седна в колата с провизиите, докато генералът яздеше напред с офицерите си. Спряха да напоят конете час след като бяха тръгнали от плантацията. Точно както сутринта. Уейлър се приближи към нея.
— Надявам се колата да ви е поне малко удобна. Тя го възнагради с най-хубавата си усмивка.
— Всичко е наред. Много съм ви задължена. Мисля да се разтъпча.
Военачалникът изкомандва войника, който караше колата, и момчето помогна на Люси да слезе, докато самият генерал се върна при офицерите си.
Пътничката бе сигурна, че вече няма да спират до самата Хавана. Това бе единственият й и последен шанс да шпионира и тя го знаеше. Сърцето й биеше бясно. Уплашена, че вълнението и страхът й ще проличат, тя се запъти покрай потока към генерала. Уейлър бе слязъл от коня, улисан в разговор със своя лейтенант. Люси се постара да не изглежда твърде заинтересувана и започна престорено да разглежда околността. Приближаваше се все повече, докато накрая можеше да чува всяка дума. С изненада разбра, че испанската армия има остра нужда от много неща, но предимно от месо, ботуши и амуниции. Доставките се очакваха следващата седмица. Това сякаш не бе много важно, но разговорът засегна съдбата и на един бунтовнически водач. За радост на генерала разпитът му бе минал и лидерът трябваше да бъде екзекутиран публично по обяд на следващия ден. Люси гледаше безизразно, но мислите й летяха със скоростта на светлината. Бе решена да разкаже на Шоз за това. Но имаше ли време? Трябваше да поръча на Джанис да предаде съобщението още същата вечер.
Все още малко замаяна, Люси се върна в колата и не усети колко внимателно я гледаше Уейлър.
44
Люси веднага отиде в консулството и поръча на Джанис да каже на Шоз да се свърже с нея. Макар да подчерта, че е спешно, в полунощ той все още не се бе появил, и тя почти направи пътечка в мекия килим на спалнята си. Убедена, че той ще влезе, както предната вечер, през терасата откъм градината, господарката на разкошната вила излезе да чака навън.
Нощта бе дяволски черна, беззвездна, следникаво-тежка и ароматна. Тя се облегна на полирания махагонов парапет и се опита да проникне с очи през тъмнината, забулила градините и плувния басейн. Внезапно Шоз се прехвърли през перилото и се приземи до нея тихо и изневиделица като пантера.
Не й даде възможност да проговори, а направо я сграбчи.
— Какво правеше днес с генерал Уейлър?
Люси премигна от изненада, защото само Венида, останалата прислуга и, разбира се, Бейми, знаеха, че генералът я е придружил до Маравиля.
— Как разбра, че съм била с Уейлър?
Той бе бесен.
— Не е твоя работа. Какво, по дяволите, правеше с него?
— Придружи ме до Маравиля и толкова.
— Маравиля! — Той избухна внезапно и я сграбчи още по-силно. — Мисля, че ти казах… че те помолих да си внимателна.
— Аз внимавах — възпротиви се тя гневно, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Какъв по-безопасен начин да отида там от военния ескорт?
— Въобще не трябваше да ходиш! Не бях ли достатъчно ясен? Куба не е безопасна, нито за теб, Люси, нито за когото и да е. А ако частите на Уейлър бяха атакувани? По дяволите! Това е човекът, от когото най-вече искам да стоиш далеч. Разбра ли ме?
Хватката му й причиняваше болка и тя най-сетне се измъкна.
— И аз имам няколко въпроса, да те вземат мътните! Очевидно имаш шпиони навсякъде. Този път Джанис ли е? Или може би самият ти?
— Не се грижи за нея, Люси, нито пък за мен. Най-добре помисли за себе си! По дяволите! Не мога все аз да се тревожа!
Сърцето й прескочи. Тя го докосна лекичко.
— Наистина ли? Тревожиш се за мен?
Той предпочете да не отговори.
— Какво толкова спешно има?
Надеждите й литнаха като бели птици, колкото и тя да се мъчеше да ги възпре. Пръстите й се сплетоха около китката му. Не можеше да остави нещата така, не и сега, не и сред нежната мекота на карибската нощ.