— Шоз? Наистина ли се тревожиш за мен?
Той не помръдна. Сетне отдръпна ръката си. В тъмнината се чуваше само дишането му.
— Какво толкова спешно има?
Люси се стегна, доволна от постигнатата мъничка победа. Сега й предстоеше още една. Тя му разказа за планираната публична екзекуция по обяд на следващия ден.
— Как, за бога, разбра за това?
— От генерал Уейлър.
Той отново я сграбчи и я разтресе.
— И как, по дяволите, го накара да ти се изповяда?
— Пусни ме! Боли!
Той не обърна внимание.
— Съблазни те, нали? Нали, Люси?
Тя дишаше тежко. Гневът й нарастваше.
— Защо не питаш шпионите си! Очевидно някой е пропял!
— Имаш десет секунди да ми отговориш. Едно…
Беше напълно сериозен. И Люси отговори.
— Докато почивахме по пътя обратно към Хавана, го чух случайно да си говори с офицерите си.
— Боже господи!
— Какво лошо съм сторила?
— Случайно го чу? — Той не вярваше на ушите си. — Дано не си си играла на шпионка! Стой далеч от него! Иначе ще съжаляваш жестоко.
Тя прехапа устни.
— Можеше поне да ми благодариш за информацията.
— Да ти благодаря, задето си шпионира Уейлър? Забрави! Искам да не се месиш, Люси, запомни веднъж завинаги!
Шоз все още я държеше — беше гневен, тревожен. И Люси разбра с всяка фибра на тялото си, че той се страхува за нея. Притисна се до него.
— Все още те е грижа за мен.
Той се вкамени. После грубо опря чатала си в нейния.
— Грижа ме е само за това, кукло.
Болеше. Люси отказа да повярва и се отскубна. Облаците се разкъсаха и лунната светлина ги обля. Очите му светнаха.
— Понякога те мразя — рече тя с горчивина.
— Да, като се измъкнеш от леглото.
— Защо въобще си правя труда да ти кажа за бедния кубинец!
— И това не знам.
— Ще сториш ли нещо по въпроса?
— Това, мадам, въобще не ви засяга!
— В Куба съм само от пет дни и вече ми втръсна да слушам, че това или онова не е моя работа.
— А няма да е зле да го чуеш — преди да те е сполетяла някоя беда.
— Има и още нещо.
— Целият съм слух.
— До няколко дни се очакват доставки за армията.
— Къде?
— Не там.
— Нещо друго?
— Няма.
Люси скръсти ръце и се зачуди какво да прави. Шоз не бе помръднал, откакто тя млъкна. Взираше се в нея, а тя едва различаваше чертите му на бледата светлина, която се процеждаше от спалнята й. Искаше й се да проникне в очите му. Искаше й се той да остане.
— Нещо те тревожи, а? — Думите му бяха груби, но тонът — не. Той шепнеше — меко и чувствено.
Люси го погледна.
Пръстите му докоснаха брадичката й и я повдигнаха. Това я възбуди както никога досега. Ако искаше, той можеше да я накара да коленичи и да го моли за всяка секунда внимание.
— Обещай ми — промълви той дрезгаво, а Люси се притисна още по-силно. — Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър и няма да ходиш никъде без придружител. Обещай ми, че ще стоиш, където трябва, и ще правиш, каквото трябва. Обещай ми, Люси.
Тонът му бе омагьосващ и съблазнителен въпреки думите. И тя се стресна, когато той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.
— Няма… няма да останеш?
— Не мога, не и тази нощ.
Люси искаше да го попита за причината, но не посмя. Обхвана я мъка. Гледаше го как възсяда парапета и точно тогава му каза:
— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!
Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.
Утрото се оказа по-мъдро от вечерта — на сутринта среднощното признание на Люси изглеждаше глупаво и мелодраматично. То просто бе дало на Шоз още власт върху нея — власт, която той нямаше да се поколебае да използва. Днес тя нямаше намерение да мисли за него, въпреки че беше любопитна дали той ще се опита да спаси заловения водач. Вярваше му безрезервно, защото не се съмняваше, че ще успее въпреки всичко.
Нейният настоящ живот вървеше по внимателно съставения график на дипломатически приеми и дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.