— Кой е? — настоятелно запита той.
Люси се изправи, все още шокирана, и инстинктивно се покри с дрехите си.
Шоз прибра ножа и се приготви, самоуверен и спокоен, за бой.
Объркана, с препускащ пулс и невъзстановени сетива, Люси се опита да разбере какво става. Тогава видя Джоана.
5
Присвил очи на ранното утринно слънце, Дерек Браг се взираше по протежение на железопътната линия. На перона до него дребничката му съпруга го дърпаше за ръкава.
— Виждаш ли нещо? — запита Миранда.
— Ще бъде горещо като в пещ — извика в отговор Дерек.
Той говореше високо, защото слухът му изневеряваше. Въпреки това успяваше по необясним начин да разбира всяка дума на жена си.
— Влакът закъснява.
— Ще дойде — каза спокойно Миранда, но очите й опровергаваха невъзмутимия й тон.
Не я свърташе на едно място — миниатюрна фигурка, смалена още повече в сравнение с лъвската външност на съпруга й. По нейно мнение той си оставаше най-добрият образец на мъж в живота й. В този момент виолетовите очи на Миранда се стрелкаха възбудено и я караха да изглежда на шестнайсет вместо на седемдесет и една, нейната действителна възраст. Беше облякла най-хубавите си дрехи — чудесна дневна рокля от избродиран жълт лен с буфан ръкави и издута като камбана пола.
Дерек я обгърна внезапно с ръка и я притисна към себе си.
— Не мога повече да чакам — изрева той.
— Ще бъде прекрасно да я видим отново — съгласи се сияеща Миранда.
— Радвам се, че изпревари Рейд и Грейс. Чудно ми е само как баща й я е пуснал да пътува сама чак дотук — ухили се Дерек.
— Не е сама, а с Джоана и придружител.
— Някоя стара кранта, която да я държи изкъсо? — изсумтя Дерек.
— Не говори така. Никога не си виждал госпожа Сеймур. Казах ли ти, че симпатията на Люси също ще ни гостува след две седмици?
Заедно с много, много други гости, помисли си лукаво Миранда, едва сдържаща се да дочака изненадата, която му беше подготвила.
— Има ли си сериозен кандидат? — Очите на Дерек се свиха.
— Да, но можеш да си спокоен. Момчето е Леон Клакстън, а това име би удовлетворило дори Рейд.
— Колко е сериозна работата? — избърса челото си Дерек и се намръщи. — Роднина ли е с нюйоркския сенатор?
— Естествено. Леон е негов син и все още не е поискал ръката й, ако това те интересува.
— М-м-м, да, при положение, че е одрал кожата на стария, младежът не е за нея — ухили се Дерек с вълча усмивка.
— Защо пък не! Нали Роджър ти харесва, а освен това са приятели с Рейд.
— Той и Рейд са съмишленици с много общи интереси. Това е твърде различно от добри приятели. Ако Леон прилича на баща си, от него няма да излезе добър съпруг, защото амбицията ще е първи и единствен негов интерес.
Миранда се намръщи, докато осмисляше казаното от съпруга си.
— Сякаш ми се счу нещо.
Двамата се заслушаха. В далечината се разнесе съвсем слабо писък на влакова сирена.
— Не чувам нищо. Между впрочем, сега си спомних. Срещали сме Леон веднъж, докато бяхме в Ню Йорк миналото лято. Току-що се бе върнал от Испания след стажа си на втори консул в Мадрид. Роджър крои големи планове за него. Мисля, че даже беше награден с длъжността помощник на главния полицейски комисар Теди Рузвелт. Знаеш ли защо е напуснал Испания?
Миранда поклати глава в неведение.
— Бил е женен, но съпругата му починала там при раждане.
— Не знаех това.
— Може да е от нашата черга, но не е за Люси — заключи тежко Дерек.
— Погледни, Дерек, идва! — прекъсна го Миранда.
Огромният ръмжащ локомотив навлезе запъхтян в гарата.
Дерек сграбчи жена си за ръката.
— Престани да се вълнуваш, защото ще получиш сърдечен пристъп — изкрещя той в старанието си да надвика влака.
Ала също бе зачервен.
— Нищо му няма на сърцето ми и ти го знаеш — отвърна тя и сплете длани в едно от възбуда.
Влакът спря, двамата кондуктори в сини униформи и шапки с червен кант скочиха от него, последвани от пасажерите, но от Люси нямаше и следа.
— Дерек!? — извика Миранда и го хвана с тревога за лакътя.
Съпругът й я потупа успокоително и се запъти към един от кондукторите. Въпреки че понякога дясното му коляно изтръпваше, в него момент крачките му бяха широки и пъргави.
— Господине!
Кондукторът помогна на една пътничка да се качи и се обърна към възрастния човек, когото незабавно разпозна. Усмивката му стана естествено дружелюбна, а не угодническа, въпреки че железопътното разклонение до Парадайз също бе собственост на семейство Браг. След пространно обяснение Дерек каза на Миранда да го чака и се качи във влака. Пет минути по-късно се появи отново с угрижено лице и се присъедини към жена си на перона.