Тази нощ Люси не спа. Преследваха я спомените за Хавана Хил. Уейлър бе най-голямото чудовище, което бе срещала. Искаше й се Шоз да е тук — толкова желаеше да сподели с него видяното.
Скоро осъзна, че няма да се примири, докато не направи нещо, каквото и да е, за да помогне на бедните обитатели на Хавана Хил. Това бе някакъв неотменим морален дълг. Но какво можеше да направи тя, Люси Браг? Имаше нужда от толкова много неща!
Тя седеше в леглото си, но внезапно отметна чаршафа и стъпи на пода. Решението бе толкова очевидно! Единственото, което имаше, бяха пари, много пари. Щеше да купи всички помощи и то тук, в Хавана.
Умът й препускаше бясно. Стоките трябваше да се вкарат в Хавана Хил. Шоз можеше да го стори, със сигурност. Щеше да го убеди, когато му дойде времето, даже и това да означаваше да използва цялата си власт на жена над него. А междувременно трябваше да проучи от какво се нуждаеха наистина онези хора.
Тя се усмихна, изпълнена с трепетно очакване, уплашена, но и въодушевена. Все по-дълбоко и по-дълбоко. Знаеше, че може да спре точно в този момент, преди да се замеси неотвратимо в нещо противозаконно. Преди да стане част от революцията.
Ала не можеше.
45
Шоз се чудеше какво ли пък иска Люси сега. Дали не го държеше нарочно на нокти.
Не я бе виждал от три седмици, от последната им среднощна среща на терасата й. Оттам бе отишъл право при хората си и бе успял с тяхна помощ да спаси бунтовническия водач, чиято екзекуция предстоеше. Така бе разгневил за пореден път властите и генерал Уейлър — през последните седмици те му организираха невиждана хайка, ето защо той се криеше дълбоко в джунглите около Сантяго. Времето напредваше, а той все още не можеше да забрави нито срещата с Люси, нито думите й. „По-смела съм от теб“, бе изрекла тя с посребрено от лунната светлина лице и блестящи очи. „Не се страхувам да го кажа. Все още те обичам, Шоз!“
Тези думи го разкъсваха. Не беше истина. Отказваше да повярва, че това бяха нейните мисли. Припомни си с гняв, че се разведе с него, без да се замисля, и дори не се сбогува, преди да си тръгне с всемогъщото си семейство. Той обаче, макар и гневен, бе чакал този момент. Тогава тя не го обичаше, защо ще се променя сега?
Всъщност, Шоз бе доволен, че войната го задържа далеч от Хавана. Инстинктът му за самосъхранение бе силен. От дистанцията на времето осъзнаваше, че я бе обичал, докато тя бе негова съпруга. Бе решен да не повтаря същата грешка — а бе на крачка да го стори.
С изненада откри, че гневът от нейните предателства, не само в Матаморос, но и с Леон, бе започнал да избледнява. Мястото му заемаше тревога — и възбуда. През първата седмица, прекарана в Куба, Люси бе нарушила всички възможни правила — бе направила и невъзможното, за да попадне в опасност и да му изправи косите. Ала последните няколко седмици бяха неестествено спокойни — това би му донесло облекчение, ако не я познаваше толкова добре.
Липсата на вести за нея подхранваше тревогите му. Сто процента беше намислила нещо и пак се бъркаше, където не й е работа.
Имаше си достатъчно проблеми и без Люси. Ала Съдбата сякаш му се смееше, изпращаше му жената, която бе обичал някога лекичко, колкото да изпита търпението и решителността му. Шоз обаче знаеше, че докато Люси беше там, въпреки миналото, той не можеше да й обърне гръб. И ако поровеше по-надълбоко в душата си, щеше да открие отговора на тази загадка — дълбоко скрит и плашещ.
Днес Джанис му изпрати съобщение от Люси — Шоз бе едновременно развълнуван и слисан. Казваше, че иска да го види веднага. Знаеше колко капризна може да бъде, но се понесе като вихър към Хавана, когато един от хората му донесе новината. С подобни молби можеше да причини и смъртта му, мислеше си той мрачно, но срещна само един патрул и го избегна ловко.
Четири дни след предаването на съобщението на Джанис Шоз пристигна във вилата. Беше много рано, слънцето светеше, а птиците пееха сладкогласно. Повечето от съседите все още спяха, но той реши да позвъни на парадния вход — по-добре, отколкото някой да го види да се катери към терасата. Стомахът му се бе свил на възел — и това нямаше нищо общо с факта, че тя искаше да го види „спешно“.
Вратата отвори Венида, която се намръщи още щом го видя.
— Чудех се къде сте се дянали.
— Добро утро, Венида. Ще ме поканиш ли да вляза?
— Че к’во друго ми остава?
Шоз се засмя топло.
— Е, не съм толкова лош.
Тя му обърна гръб и влезе вътре.
— Най-лошият, дето съм виждала.
Шоз пристъпи зад нея.
— Няма нужда да ме въвеждаш. Знам пътя.