Люси се взираше в него, а той знаеше, че тя се опитва да проникне в дълбините на сърцето и душата му. Извърна се и тогава тя изкрещя:
— Шоз, да не би да казваш, че документите, които подписах в Ню Йорк, не са носели твоя подпис — че подписът е бил фалшификат?!
— Няма начин да е било другояче, Люси.
Тя се хвана за сърцето, а очите й хвърляха игриви пламъчета.
— Знаеш ли какво значи това?
Той я изгледа подозрително.
— Шоз, ти не си подписвал документите, които подписах аз — и разводът не е валиден. Значи съм още твоя жена!
Той замръзна.
— Чакай малко.
— Все още съм твоя жена — повтори тя, сякаш на инат.
— Разводът е официален и документиран. В очите на света ние сме разведени.
— Но това не е валидно. Всеки съд…
— Чакай! Ако смяташ, че ще съдя правителството за фалшификация, значи си си загубила ума!
Тя залитна, като че я беше ударил.
Шоз се сърдеше на нея заради реакцията й, но още повече на себе си, задето се бе показал толкова невъзприемчив за чувствата й и бе действал, така че после да съжалява дълбоко. Ситуацията излизаше извън контрол и на него не му харесваше, ама никак.
— Никога няма да спечеля. А и залагам на карта помилването си.
— Не разбирам.
— Не мога да ти кажа подробности, Люси.
Тя въздъхна тежко.
— Дядо ми каза, че правителството те е изпратиш в Куба. Работиш за тях, нали? Ти си шпионин ма Съединените щати! А когато това свърши, ще те помилват, нали?
Той се извърна.
— Люси, имаш голямо въображение.
— Върви по дяволите! Все още не ми вярваш!
Той се завъртя и я сграбчи през раменете.
— Просто остави тази работа! Миналото си е минало, а настоящето е тук и сега. Не насилвай нещата.
Тя сви устни.
— Аз съм твоя жена и ти го знаеш, каквото и да казваш.
46
Време за разкритие. Ако американски консул бе някой друг, Шоз би го направил веднага след пристигането му в Хавана. Ала заради Леон бе по-добре работата в Куба да остане в тайна по-дълго. Време бе обаче наученото да се разкрие. На карта бе заложен животът на твърде много хора.
Той проклинаше бунтовниците, макар да се възхищаваше на хитроумието им. Същата сутрин се взе решение на борда на „Мейн“ да се постави експлозив и корабът да се взриви заедно с всичко на борда му. Тази нощ. Целта на акта обаче не бе да донесе печална известност, както със сигурност щеше да се случи, а да тласне американците във война с Испания. Защото испанското правителство щеше да бъде посочено като главен виновник.
Тактически погледнато, всичко бе брилянтно изпипано. Шоз се надяваше наравно с най-разпалените патриоти американската намеса да спре кървавия конфликт и да освободи Куба. Той обаче бе американец — не можеше да пренебрегне информацията, която имаше и да гледа как загиват няколкостотин невинни сънародници. Пред другарите си пък можеше да изрази само някои дребни резерви — бе хвърлил твърде много труд да стане един от тях и като поддръжник на каузата можеше само да одобри плана.
Шоз пристигна в консулството преди всички — искаше му се просто да предаде информацията на Джанис, без да й навреди, но нямаше начин. Затова крачеше нервно пред пететажната тухлена сграда, наблюдаван от двама безучастни морски пехотинци. Колата на Леон спря и той слезе. Когато видя Шоз обаче, замръзна и очите му се разшириха — позна го веднага.
Официално двамата не се познаваха. Ала се бяха виждали твърде често в Парадайз — Леон бе скъпият гост, който ухажваше Люси, а Шоз — наемникът, който следеше всяко движение на двамата. Шоз тутакси си спомни как бе носил багажа на Леон по стълбите и как го бе намерил на горния етаж да целува Люси.
— Не мога да повярвам — проговори пръв Леон.
— Убеден съм, че е така, господин консул. Трябва обаче да поговорим по работа.
Леон го подмина.
— И това не мога да повярвам.
— Честно казано, въобще не ме засяга какво вярвате — отвърна Шоз, като го последва без подкана. Двамата войници му препречиха пътя. Шоз се примири с припрения им обиск и не се възпротиви, когато му взеха револвера и ножа.
Леон наблюдаваше.
— Дошъл си да ме убиеш?
Шоз се ухили.
— Стреснали сме се, а? — Изражението му внезапно се променил — Кой пътува за Куба невъоръжен?
Леон бе мрачен, даже леко сърдит.
— Стига толкова. — След тези думи към охраната, той се обърна и тръгна навътре. Шоз го последва и изчака, докато консулът отключи катанеца. Във фоайето бе хладно и тъмно.
Леон влезе в кабинета си заедно с госта. В консулството все още нямаше никой и Шоз бе почти впечатлен от трудовата дисциплина на най-висшия служител. Почти, но не чак толкова. Леон отиде зад бюрото си и си свали сакото.