— Вече съм тук, нали? Всичко мина добре.
Тя въздъхна с облекчение.
Погледите им се срещнаха и задържаха. Споменът за всичко, което им се случи вчера, отново го връхлетя. Откак се видяха за последно, Шоз бе мислил много върху това, което тя каза. Ако повярваше, че тя все още го обича, щеше да му се наложи твърде скоро да се занимае и със собствените си чувства. Нещата се променяха бързо, твърде бързо. Защо се страхуваше толкова от нея — и от себе си? Какво, по дяволите, виждаше тя в него?
— За какво си мислиш? — попита тя тихо и докосна ръката му. — Размисли ли върху това, което открихме вчера… за развода?
Той се изправи на крака.
— Ако чакаш някакви признания, ще има да чакаш.
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Ще чакам. Шоз, заблуждаваш само себе си, не и мен. Знам, че ме обичаш, и рано или късно и ти ще го осъзнаеш.
Все още усмихната, тя стана и се отдалечи.
Люси се приготвяше за вечерята на борда на „Мейн“ с капитан Зигзби и офицерите му. Стоеше пред тоалетката и си слагаше пудра. Едва се съсредоточаваше, раздвоена между силни и противоречиви емоции. От една страна, вълнение от развитието на събитията — Шоз бе все още неин съпруг. Не се съмняваше в това и сега можеше без страх да признае колко много го обича и как никога не е преставала да го обича. И най-важното — сега, когато знаеше съдбоносния факт, щеше да му въздейства, така че противоречията и борбите от миналото да бъдат забравени, той да приеме собствените си чувства и отново да я нарече своя жена.
От друга страна се тревожеше ужасно, защото Леон вече знаеше, че Шоз е в Куба. Беше сигурна, че той е смелият бунтовнически водач, Ел Американо. Слуховете се разпространяваха мълниеносно из малкото американско общество и тя разбра, че именно Ел Американо е спасил бунтовника, изпратен на екзекуция. Нямаше съвпадение — тя предупреди Шоз за готвената разправа и спасителната акция последва веднага.
Люси се тревожеше, че Леон ще направи същата връзка и ще разбере. О, защо този човек отиде в консулството! Нарочно ли предизвикваше опасността? А тя чу далеч повече от разговора, отколкото призна. Ако Леон е застрелял Шоз в Парадайз, какво ще да му попречи да извърши отново нещо ужасно? А ако каже на испанските власти, че Шоз е шпионин или, още по-лошо, че е Ел Американо… Люси потрепера при мисълта какво ще се случи, ако го заловят.
А ако Леон разпространи слухове за нея и Шоз — слухове, много близки до истината? А ако напише на Мериан, че тя е тук? Люси вече се тревожеше за приятелството на капитан Зигзби с чичо й Брет. Ако междувременно капитанът му пишеше, щеше без съмнение да отбележи присъствието й в Куба, макар да бе много вероятно Леон да стори това пръв. Във всички случаи баща й щеше да бъде уведомен и за Люси нямаше съмнение, че Рейд ще да дотича лично в Куба да прибере блудната си дъщеря.
На вратата се почука и вътре влетя Венида.
— Имате посетител, госпойце Люси.
Люси стана на крака с надеждата това да е Шоз. Може би най-после бе постигнала някакъв напредък спрямо него. Тя взе черните ръкавици и дамската си чантичка и изтича надолу.
На половината път обаче се вкамени. Долу във фоайето стоеше Леон в бял смокинг и с ръце в джобовете. Тя настръхна цялата.
— Той е, нали?
Люси бавно продължи надолу по стълбите.
— Каква изненада, Леон. — Сърцето й туптеше бясно — знаеше прекрасно кого има предвид.
— Нали?
Тя се опита да смени темата.
— Какво правиш тук, Леон? Не ми се ще да бъда груба, но тъкмо излизах.
— Знам — усмихна се той накриво. Изглеждаше пийнал. — Вечеря на „Мейн“, нали? Обаче и аз съм поканен. Така че защо не отидем заедно?
Един отказ би бил върхът на неучтивостта, но Люси рискува.
— Не, Леон.
Той я сграбчи за лакътя.
— Защо не? Страхуваш ли се? Или очакваш любовника си?
— Достатъчно — кресна Люси, докато се опитваше да се освободи. — Ще се наложи да те помоля да напуснеш!
— Ще съжаляваш — викна той в отговор, излезе и затръшна вратата.
Люси потрепера. Със сигурност току-що направи голяма грешка. Трябваше да облекчи положението, но вместо това само го влоши.
Шоз знаеше, че трябва да стои настрана; ала не можеше.
Срещата им по-рано през деня го разтревожи. Бе разколебан — искаше да й повярва и се бореше със себе си. Вече му трябваха огромни усилия на волята, за да остане равнодушен. Трябваше да се изправи срещу самия себе си, защото се опасяваше, че се влюбва в нея все повече, а не виждаше как връзката им ще устои на проблемите от миналото и различията помежду им.
Постара се никой да не го види, докато влизаше в малкото имение. Един бърз поглед му подсказа, че в къщата няма никой. Беше малко след девет. С кого бе излязла тази жена? Мисълта го вбеси — добре се забавляваше в негово отсъствие. Обхвана го ревност. Ирония на съдбата — верността към една жена му бе непозната, любовниците му винаги го ревнуваха, но откак спа с Люси в Ню Йорк, за него не съществуваше друга. Този път тя имаше куп обожатели, а той бе изпълнен със съмнения и ревност. Може би все пак трябваше да я приеме като своя съпруга. Така щеше бързо да сложи край на подобни излизания.