Почука на входната врата силно — вече не го бе грижа кой ще го чуе или види. Изминаха най-дългите пет минути в живота му, преди Венида да отвори намръщена:
— Ще събудите и мъртвите! Така ли са ви възпитавали?
— Къде е господарката ти?
— Излезе — рече Венида равнодушно. — Но ако смятате да я чакате, ще се върне късно.
— Къде е?
Негърката изрече зловещите думи с леко премигване.
— На вечеря на „Мейн“ с капитан Зигзби.
— Бенито, колко мислиш, че е часът?
Люси стоеше отстрани на пътя на няколко километра от пристанището. Гледаше как кочияшът й оправя едно от колелата на колата, което се бе откачило от оста си. Бенито се спря и я погледна.
— Не знам, сеньорита. Може да е девет и половина, а може би десет.
Люси прехапа устни. Беше ужасно закъсняла — още в девет един моряк трябваше да я посрещне на кея и да я заведе на „Мейн“. Да отиде пеш бе немислимо. Беше облечена в изрязана зелена рокля, която излагаше на показ много повече, отколкото прикриваше. Смарагди и диаманти блестяха на шията, ушите й и на лявата й китка. Намираха се в бедняшки квартал. Всеки пешеходец там си просеше да бъде нападнат и обран.
Тя въздъхна с примирение.
— Колко още има, Бенито?
— Мисля, че почти го оправих, сеньорита.
Люси почувства облекчение. Никак не беше удобно да стоиш толкова дълго насред тази ужасна част на Хавана. Може би все още можеше да намери някой, който да я отведе на „Мейн“.
Чу се експлозия.
Звукът дойде откъм пристанището. Люси и Бенито подскочиха.
— Какво беше това? — попита Люси.
Едва изрече тези думи, когато проехтяха нови експлозии, една след друга, и нощта над морето се окъпа в ярка бяла светлина. Люси отскочи назад към колата. Втренчи се с широко разтворени очи. Последва нова серия от взривове.
— Por Dios! — извика Бенито.
Шоз пресичаше Хавана на кон в луд галоп. Не даваше на животното нито миг покой. Едва не прегази пешеходците и колите по пътя си. Когато конят се строполи на половин миля от пристанището, Шоз скочи на земята, претърколи се, стана и побягна.
Продължи да бяга, докато почувства, че дробовете му ще експлодират. Образът на Люси заемаше цялото му съзнание. Този проклет глупак Леон!
Беше на една пряка от пристанището, когато параходът се показа — блестящ, бял, с опънати платна, искрящ на лунната светлина. На няколко метра стоеше туристическо корабче, от което долиташе меланхоличен звук на тръба. Въздухът бе горещ, неподвижен, а пристанището — тихо и замряло с изключение на натрапчивите трели на тръбата.
Сетне се чу експлозията. „Мейн“ се разцепи. Следващите експлозии разтвориха кила и го тласнаха към мостика. Корабът моментално потъна в пламъци.
Макар и далеч, Шоз почувства как земята под него се огъва и той пада по колене. Изкрещя. От кораба като от адски котел падаха моряци, някои от които също обвити в пламъци. Шоз заби нокти в пръстта, молеше се да види и Люси как скача в морето жива и здрава. Не видя нищо. Скочи на крака и се затича през глава към пристанището.
Време бе да се действа — не да се мисли. Хората пищяха и се опитваха да напуснат горящия плавателен съд. Някои бяха ранени и вместо да изплуват до брега, потъваха. Следващият взрив запрати горящите платна в морето. Шоз видя как един човек се гмурва под горящата морска повърхност и го последва.
Водата беше топла и искреше от отблясъците на пожара. Шоз измъкна глава да си поеме въздух и видя, че човекът, след който се бе гмурнал, потъва. Затаи дъх и се хвърли дълбоко по посока на моряка. Скоро почувства крайниците му. Излезе на повърхността заедно с удавника и чувстваше, че дробовете му ще се пръснат. Пое жадно въздух и извлече мъжа на брега.
Спасителната акция продължи с часове. Шоз се включи заедно с пожарникарите, полицията и войниците, които бяха дошли за подкрепление. Всеки път, когато извличаше нова жертва — мъртва или полужива — той се оглеждаше, обхванат от смъртен страх, и търсеше Люси сред оцелелите. Ала от нея нямаше ни следа.
След като извлече петнадесетина-двадесет ранени, Шоз се строполи на земята недалеч от центровете за първа помощ, издигнати от лекарите. Нямаше повече сили. Тялото му бе изтощено и безчувствено — останала му бе само болката в сърцето — толкова свирепа, че му бе трудно да я осъзнае. Тя не отминаваше, а ставаше все по-силна. Умът му вече крещеше: