— Люси!
Тя замръзна. Внезапно усети как ушите й бучат. Това, което чу не можеше да е истина.
Роберто се втурна през ливадата към нея. Тя разтвори ръце. Детето се спря рязко — грееше от радост, но не смееше да се приближи повече.
Шоз е тук, успя да си помисли само тя.
— Какво е това? — извика та. — Няма ли да получа прегръдка?
Той се усмихна и се хвърли в обятията й. Когато тя го пусна, в очите й имаше сълзи.
— Тук ли е баща ти?
— Вътре — рече Роберто.
— Да влезем значи. — Люси го хвана за ръка. Умът й едва побираше какво се случва — във вените й пулсираше въодушевление. Шоз е тук. Тук!
Люси изтича през преддверието, чу гласа му и без да спира, нахлу в салона. Точно тогава я видя и Шоз. Седеше на дивана и се вкамени. Сетне очите му светнаха и той скочи на крака с радостен вик, който тя би разпознала и на край света.
— Люси!
Преди тя да успее да помръдне, той се приближи и я сграбчи в прегръдката си. Целуна я. Люси се разтопи, притисна се до него, а по лицето й потекоха радостни сълзи.
Той я целуваше сякаш безкрайно — горещо и силно — езикът му проникваше дълбоко в устата й, тялото му се притискаше жадно до нейното. Бяха забравили, че не са сами, бяха забравили Роберто, бабата и дядото на Люси. Миранда изведе Дерек и детето навън, но нито Шоз, нито Люси забелязаха. Разбираха само, че са отново заедно, най-сетне, а той й липсваше. Господи, колко й липсваше. Когато най-накрая се разделиха, треперещи и задъхани, тя плачеше.
— Къде беше!
— Казах ти да ме чакаш в Ню Йорк!
Те се спогледаха.
— Ела — рече Люси и хвана Шоз за ръка. Като по чудо наоколо нямаше други хора, но салонът не бе достатъчно усамотен. Едва преглъщайки щастливия си смях, тя повлече любимия си и двамата избягаха от къщата.
Изтичаха надолу по стълбите на верандата до старата бяла люлка, която дядо й бе построил за Миранда през далечната 1841 година. Смехът на Люси най-сетне тикна свободен, клокочеше весело и неудържимо — Шоз също се засмя, дълбоко и гърлено.
— Ходих в Долината на смъртта да те търся. — Двамата се държаха за ръце.
— Не получи ли писмото ми?
— Какво писмо? — извика тя. Той отново я прегърна. И я целуна. Беше висок, силен и мъжествен, а тя се притискаше до него и не искаше да се отделя никога. Ръцете му се спуснаха по тялото й — той трепереше целият. Люси също не можеше да се сдържи. Шоз започна да пресушава с целувки сълзите й.
Прегърна я и тръгнаха надолу. Той целуна ухото й, Люси се опита да достигне устните му, но това бе невъзможна защото двамата се хлъзнаха и се запрепъваха по пътеката.
— Толкова ми липсваше — промълви той, а ръката му обхвана още по-здраво талията й.
— Обичам те — прошепна тя на свой ред, докато той я вкарваше в първия плевник, изпречил се на пътя им.
Отговорът му не се чу — той и бутна нагоре по стълбата. Паднаха в сеното на тавана и всеки се вкопчи диво в дрехите на другия. Той започна да разкопчава копчетата на блузата й, а тя измъкна ризата му от панталоните, разтвори я и започна страстно да докосва голата, гореща и мускулеста плът на корема му.
— Божичко! — примижи той и също разтвори блузата й. Засмяха се.
Ала смехът им внезапно замлъкна. Шоз смъкна бельото й, откри гърдите й и зарови лице между тях. Люси се вкамени. Той я докосваше, обсипваше я с ласки, нежно, меко, сетне все по-бързо и по-бързо. Люси се изви под него и привлече устните му към своите. Двамата се превърнаха в плетеница от тела. Шоз вдигна полите й. Тя му разкопча ципа. Той вкара твърдата си като скала мъжественост дълбоко в нея.
След това си говориха. Имаха да си споделят толкова много. Шоз разбра, че Люси така и не е получила второто му писмо, тя пък разбра защо не е отишъл първо при нея — всичко се връзваше.
Обсъдиха и войната. След Сан Хуан правителството бе пожелало Шоз да остане в Куба и да продължи да шпионира бунтовниците, но той бе настоял да си тръгне. Войната бе кървава, а жертвите — невероятно много. За щастие той бе избягал навредим и й призна кратко, че не е минавал и ден, в който да не е мислил за нея.
Люси попита за Кармен. Шоз я бе възнаградил пребогато, а в замяна бе осиновил Роберто — всъщност, документите бяха изготвени малко преди той да замине за Куба преди година. А относно самата Кармен, продължи Шоз с усмивка, не я бе докосвал, откак с Люси се бяха любили в Долината на смъртта, Люси примря от удоволствие.
Мечтаеше за деня, когато той ще й предложи да се оженят отново и да заличат окончателно развода, но сега не можа да се сдържи. Изправи се в прекрасната си голота, докато той лежеше по гръб с ръце под главата и обяви: