— Искам да се оженим.
Той я погледна. Устните му трепнаха.
— Ние сме женени, или може би си забравила?
Очите й се разшириха.
— Ти не разбираш! Искам да се оженим отново, както трябва. Официално сме разведени — само аз, ти и семейството ми знаем истината. Значи трябва да се оженим.
— Люси — изправи се той сериозен, — защо си толкова решена да ми бъдеш жена?
Тя остана неподвижна, толкова сериозна, колкото и той, защото оценяваше много добре изключителната важност на въпроса.
— Защото те обичам.
— Защо?
— Защото ти си най-добрият човек, когото познавам. — Тя се усмихна, а очите й бяха малко замъглени, искаше да прогони черните демони веднъж завинаги. — Осъзнах, че те обичам, в Долината на смъртта, когато видях колко чудесен, изпълнен с топлина и любов баща си. Но се влюбих в теб в Парадайз. Ти се опитваше да бъдеш тъмен и опасен — а ти си — но си също и най-смелият и силен мъж, когото съм виждала. Майка ми мисли, че си герой — и аз съм съгласна с нея.
— Добре.
— Добре? — Сърцето й подскочи. — Значи приемаш?
— Да.
Люси извика от радост и грейна. Къпеше се в блаженство, въпреки че всъщност той трябваше да й направи предложението, а и двамата вече бяха женени — по някакъв начин. За нейно най-голямо учудване Шоз също се усмихваше, а усмивката идваше от самата му душа.
Люси завлече Шоз до къщата и двамата намериха баба й и дядо й заедно с Роберто да ядат в кухнята ябълков пай и да пият мляко.
— Ние се женим отново и вие сте първите, които го чуват! — извика Люси.
Лицето на Дерек грейна в широка усмивка, Миранда също засия. Семейният патриарх се приближи и прегърна Люси.
— Време беше, по дяволите — рече той тихо.
Този път Миранда не го укори за езика му и също прегърна внучката си.
— Знаех си! — възкликна тя. — Знаех си още от самото начало!
Толкова се радвам за теб, мила!
Дерек тупна Шоз по рамото. Погледите им се срещнаха и задържаха в един скъпоценен миг. Миранда посегна, хвана лицето му в ръце и го целуна по бузата. Той се изчерви.
— Кога?
— Утре — отвърна Шоз.
— През юни — поправи го Люси. Двамата се погледнаха в нежно объркване.
— Искам да се оженя утре — рече той твърдо.
— Не можем да се оженим утре — Люси бе спокойна.
— Защо не, по дяволите?
— Защото искам голяма сватба, а тя изисква време и подготовка.
Той се взря в нея.
— Мила моя — включи се Миранда, — една голяма сватба няма да бъде подходяща; в крайна сметка това ви е втори брак или поне подновяване на клетвите, зависи как погледне човек нещата. А стана и онзи скандал. Не, всичко трябва да бъде малко и задушевно, само семейството и неколцина добри приятели, но пак може да се направи впечатляващо. А ти трябва да изчакаш родителите й — добави тя, като се обърна към Шоз.
Той се усмихна, предвкусвайки победата. Усмивката на Люси пък бе измамно сладка.
— О, не — рече тя. — Искам голяма сватба. През юни. Винаги съм искала да се оженя през юни, в Парадайз, точно тук, на моравата.
Шоз изръмжа.
Миранда продължи разтревожено:
— И колко голяма сватба имаше предвид, скъпа?
— Поне хиляда гости — заяви Люси с наслада. — Искам всичките приятели на татко и дядо, половината нюйоркско общество и по-голямата част от тексаското. И цялото семейство, разбира се. — Тя се усмихна дяволито. — Искам да бъде сватбата на века — в крайна сметка, не всеки ден едно момиче се жени за втори път — и то за мъжа на мечтите си.
— Мила моя — успя само да каже Миранда.
Шоз не може да заспи.
Чудеше се дали щастието му е така очевидно като на Люси. Тя сякаш не стъпваше по земята. Сега, насред нощния мрак, той тръгна към една от ливадите, за да погледа луната, да помисли и да почака.
От следобеда насам Люси и Миранда само говореха и планираха сватбата на века — преди час ги бе оставил усамотени в библиотеката, където още правеха планове. Въпреки че бе нетърпелив да я усети в обятията си отново и я чакаше от часове да отиде да си легне, за да се промъкне в спалнята й, той я гледа цяла вечер как бъбри въодушевено с баба си с безкрайно и блажено търпение. Силата на чувствата му към нея вече не го плашеше — трябваше просто да свикне. Ала силата, която притежаваше, за да я направи щастлива, бе съвсем друго нещо — докато я гледаше и се опитваше да не изглежда очевидно възбуден, той се закле без колебание да посвети остатъка от живота си на нейното благополучие. Фактът, че тя го обича толкова много, го поразяваше и го оставяше без дъх, но той знаеше, че нейната любов в никакъв случай не можеше да се равнява на неговата. Просто не беше възможно.