— Люси! — Той гледаше как стената до него пламва и от бяла се превръща в ярко червена. Стигна до вратата на библиотеката точно навреме — там чу вик.
Без да се спира, той се хвърли към вратата и влезе с трясък вътре.
Всичко стана толкова бързо, че Шоз само се опърли. Завесите вече горяха в алено-златни отблясъци, а килимите тъкмо лумваха. Горяха и первазите. Димът се спускаше на талази. Люси стоеше по средата на стаята и нямаше къде да избяга. Видя го и се хвърли в ръцете му.
Един бърз поглед навън му подсказа, че не може да се избяга нито през прозорците, нито през стъклените врати. Като я пазеше с тялото и дрехите си, той се вряза във вратата. Пламъците опърлиха коленете и хълбоците му.
Спусна се към изхода — пръстите на краката му като че горяха, сякаш стъпваше върху огън. Никога не бе бягал по-бързо — пламъците вече облизваха плата на дънките му. Преминаха бързо през преддверието и навън на горящата веранда.
Не усети как падна. Ала наистина беше на земята заедно с Люси, когато го заляха с вода. За миг остана на земята бездиханен, но облекчението от водата бързо отмина — коленете, бедрата и бузата му сякаш горяха. Люси. Той се надигна и обхвана с ръце лицето й.
— Люси!
Тя се закашля. Кашляше, превиваше се и се притискаше към него, а Шоз сякаш окаменя.
Дерек обикаляше покрай тях, докато десетки други мъже се бореха със стихията с маркучи и кофи.
— Добре ли сте? — попита той разтревожен. — Шоз, Люси, добре ли сте?
Шоз се втренчи в Люси, докато тя се бореше за въздух.
— Да — рече тя дрезгаво и отново се закашля. — Шоз?
— Тук съм. — Той се обърна по гръб и пое ръката й. Двамата се притиснаха един в друг.
Шоз не се възпротиви, когато ръцете на стареца опипваха тялото му за контузии.
— Късметлия — отбеляза Дерек. — Ботушите и чорапите ти са изгорели, а предполагам, че на пръстите на краката ти са излезли една-две пришки. Един въглен е опърлил бузата ти, а на коленете има няколко изгаряния. Но иначе си добре.
— Бабо? — попита Люси, докато се изправяше изтощена.
— Тя е добре. Заведе Роберто в лятната кухня.
Шоз също се поизправи. Тримата бяха с лице към къщата. Тя бе истински ад и нямаше никаква надежда за спасение. Пламъците я обгръщаха и се устремяваха към небесата. Младият мъж погледна по-възрастния и го видя как се взира с напрегнато и мъртвешки бледо лице. Люси го хвана за ръка и двамата с Шоз се спогледаха.
— О, дядо.
Той не отговори. Не можеше да пророни и дума.
Шоз гледаше как къщата гори и си мислеше как този силен мъж бе довел младата си съпруга тук през 1840 година и бе построил всичко наоколо с двете си ръце, с кръв, сълзи и пот на челото. Бе се борил дръзко със земята, за да остави наследство на жена си и децата си. Така бе завладял много повече от поначало предвиденото — бе създал империя, династия. Шоз се изпълни с огромно уважение, но заедно с това и с невероятна тъга.
На зазоряване огънят най-сетне угасна. Останаха само овъглените греди и почернелите камини и комини. Никой не спа тази нощ, а сега всички се разотиваха, за да се захванат с работата за деня. Люси и Шоз останаха заедно, прегърнати през кръста и загледани в останките от къщата.
— Наистина ли мислиш, че е започнало от кухнята? — попита Люси.
— Така изглежда. — Една от прислужниците призна през сълзи, че е останала последна предната вечер да почисти и приятелят й дошъл при нея, пушейки. — Къщата е прихванала бързо, особено след горещото лято.
— Дядо и баба го понасят ужасно.
— И двамата са силни. Опират се един на друг. Имат ранчото, Парадайз. Ще се оправят.
— Дядо изглеждаше толкова стар снощи — рече Люси съкрушена. Няколко часа по-рано Дерек изглеждаше блед и измършавял, точно на осемдесет, уморен и победен. А Миранда сякаш се прегърби — А баба, как само плачеше…
— Ще останем и ще ги подкрепяме, докато се оправят.
— Благодаря ти — отвърна Люси и го целуна.
Намериха дядо й и баба й да обикалят из руините, хванати за ръце. Люси и Шоз се приближиха предпазливи, но решени да им помогнат в бедата.
— Мисля, че всички заслужаваме малко палачинки тази сутрин — опита се Люси да развесели обстановката.
Дерек се извърна.
— Само камините са останали — заяви той с равен глас, а двамата млади се спогледаха стреснати.
— Мисля, че ни трябват тухлени — рече Миранда твърдо.
— Добре. Започваме възстановяването веднага — отвърна съпругът й.
Люси погледна Шоз очарована.
— Възстановяване!
Дерек я измери с поглед.
— Защо си толкова учудена? Имам да се грижа за цяло ранчо. А не мога да го правя от хотелската стая в града.
— Аз… — Люси се усмихна на Шоз.