— Спри. Ще трябва да ме изнасилиш, за да ме имаш.
— Много добре.
Люси изстина, когато той я притисна в ръце, сякаш за да я понесе. Захапа я за врата. Неспособна да се противи, тя бръкна в чантата и пипнешком затърси пистолета. Ръцете му се сплетоха още по-плътно около тялото й. Той се изправи, вдигайки я на крака. Тя опря оръжието в диафрагмата му. Ръцете му спряха да я опипват и той застана на място. Люси изпита чувство на триумф — притъпено от страха за нейната дързост.
— Остави ме.
Шоз се изсмя. Гласът му беше тих и заплашителен. Той отпусна ръце и отстъпи.
— Хубава играчка имаш.
— Не е играчка, и по стечение на обстоятелствата съм безпогрешен стрелец. — Възбудата й нарастваше. — А и от толкова разстояние няма начин да не улуча.
— Стрелец във фуста — каза приглушено той.
Той я сграбчи за китката толкова бързо, че не й остави време дори да види движението му и насочи ръката й надолу и далече от себе си. Люси извика и изпусна оръжието.
— Наистина ли възнамеряваше да ме застреляш? — Той изглеждаше развеселен.
Тя се разгневи от очевидно присмехулното му поведение и проваления й опит да му се противопостави. Сърдита и объркана, тя го наблюдаваше как вдига оръжието от земята и изпразва патроните от него. Той взе чантата й и провери дали няма още муниции. Захвърли я настрана, доволен от резултата. Сега знаеше, че няма повече патрони, нито пък място, където да ги укрива.
Върна й оръжието с усмивка.
Идеше й да му размаже усмивката право върху лицето. Тя се отдаде на идеята с удоволствие, но не стигна по-далеко от това, защото той я вдигна в ръце и започна да я отнася.
— Пусни ме — останала без дъх промълви тя.
— Не и докато не довършим започнатото — безцеремонно отсече той.
Люси нямаше намерение да свършва каквото и да било с него. Бореше се диво и безрезултатно, докато той я отнасяше далеко от лагера. Когато тя проговори, всяка нейна дума прозвуча убедително.
— Щом стигнем ранчо „Дерек и Миранда“, ще кажа на дядо, че си ме насилил, кучи сине — изкрещя тя. — Той е един от най-влиятелните мъже в Тексас и познава всички — губернатора, сенатори, дори президента на Съединените щати. Ще те гонят докрай, а когато те спипат, ще те заключат и ще хвърлят ключа в океана.
Той окаменя.
— Чакай да отгатна. Дядо ти е самия Дерек Браг.
— Правилно — извика тя. — Ти си свършен, свършен.
Шоз изруга и я пусна на земята. Люси почти припадна, останала без дъх.
— Малка кучка — каза той. — Ще го направиш не защото съм те чукал, а защото не ти се мазня.
Тя не отговори.
— Не се тревожи — ухили се той сурово. — Няма да те докосна, защото не заслужаваш.
7
Никога не беше виждала по-желана гледка — град Парадайз.
— След минута пристигаме — промърмори Шоз.
Бяха възседнали мулетата, Шоз начело, а двете момичета след него една до друга върху гърба на второто животно. Теренът се беше променил, изпепелената равнина беше отстъпила място на скалисти хълмове, зеленото преобладаваше пред кафявия цвят, дърветата бяха по-големи и кичести. Подминаха първите белосани къщи в покрайнините на града. Повечето от тях бяха заградени с огради от боядисани в бяло колове, по които розовите храсти стигаха чак до пощенските кутии във весели цветове. Отпред пътят завиваше в широката и прашна главна улица на града, уместно наречена Авеню Браг.
Люси, която се беше научила да язди още на четири година в Сентръл Парк, седеше начело, а Джоана се бе вкопчила в нея изотзад. Люси измъкна една мръсна кърпичка, въздъхна ужасено от окаяния й вид, след което използва крайчеца, за да попие потта от лицето си. Какво не би дала за някой крем или пудра! Опита се да оправи косата си с голи ръце, осъзнавайки, че всичко е далечен отглас от представата й за величаво появяване в коприна кадифе и нова лъскава лимузина. Случаят беше един от малкото в живота й, когато тя се молеше никой да не я види.
Вървяха по Авеню Браг, подминавайки магазини с ниски фасади и провесени пред тях закачливи фирмени табели: „Закусвалня на Джо“, „Закуска за 1 долар“, „Перачница «Докато чакаш» на Хирш“, „Бръснарница «Безплатно подстригване»“, „Стаи за 2.50 долара на нощ, със закуска“. Оборът за гледане на коне срещу заплащане на огромния русоляв швед Олаф беше малко по-нагоре.
— Ще слезем пред обора — каза с равен глас Люси. Погледът й не беше особено дружелюбен.
— Можеш да задържиш мулето, и било що било — усмихна се той.
— Не ти искам магарето — изгледа го с презрение тя. — Ще наемем екипаж.
Тя дръпна юздите и с това го пропъди от съзнанието и живота си.