Щеше му се да прекрати серията мрачни мисли, защото го тормозеха, но не успяваше. Все още можеше ясно да види Мериан Клакстън да лежи върху тоалетната си масичка, където я беше оправил, в черния си корсет, с разперени встрани крака, задъхана за още въпреки страха си, че може да я убие. Бяха любовници цяла една година, започвайки точно когато беше в средата на последния семестър в юридическия факултет. Тя не само го беше натирила, но и предала, а след като беше успял да избяга от щатския затвор Ню Йорк, го смяташе способен на убийство.
Гневът му се надигаше всеки път, когато си помислеше за Мериан, скалъпения процес и затвора. Но също така една част дълбоко вътре в него стенеше. Не защото вече беше окачил табелката „Ш. Савидж, адвокат“ върху вратата на току-що наетата уютна малка кантора, но защото бляновете му бяха започнали да умират много преди това, след напускането на ранчото в Южна Калифорния, където беше отгледан.
Да бъде мрачен и навъсен още от сутринта не беше добре както за храносмилането, така и за настроението му. Той изруга по адрес на момичето, задето бе събудило отдавна приспани спомени. Закуската се състоеше от кафе и глътка от снощния коняк за прогонване на пулсирането в слепоочията.
Бизнесът му изискваше внимание. Не беше изненада, че денят беше ясен и горещ. Той се пусна безгрижно надолу по улицата, за да добие впечатление от прясно боядисания малък град. Табелата над дрогерията беше ярко червена. Универсалният магазин можеше да се похвали с изписани върху огромни витрини златни букви, големи колкото Шоз, а прозорецът на бръснарницата беше на червени и бели ивици. В този град имаше нещо, което го притесняваше — беше твърде свеж и чистичък, място, в което хората създават семейство. Твърде идиличен. Би могъл да постои, но мястото не беше за него и никога нямаше да бъде.
От пощата изпрати телеграма до своя купувач в Хюстън. След като каза на чиновника, че ще чака отговора в хотела, отиде да се подстриже и избръсне. Върна се в хотела за резултат, но нямаше нищо. Клиентът му не беше отсядал в указания хотел.
Новините бяха много лоши. Той изпрати друга телеграма, този път до Хавана, Куба.
Нямаше да получи отговор до вечерта или следващата сутрин. Отказа да се тревожи. Сделката беше стабилна, но очевидно беше възникнало нещо и продажбата трябваше да се отложи. Надяваше се горещо клиентът му да не е тикнат в някой от мрачните испански зандани на Хавана. Тази възможност не се изключваше и тогава продажбата се отлагаше за неопределено време или се анулираше изобщо до появата на нов кандидат. За щастие купувачът не беше опандизен и щеше да пристигне скоро в Хюстън, така че сделката щеше да се осъществи след няколко дена.
Не че го беше грижа да внимава за откраднатите пушки, но не му харесваше да убива времето си в Парадайз. Инстинктът му го предупреждаваше да се пази от необяснимото привличане на града. Не беше за него. Мисълта да ходи чак до Долината на смъртта и да се връща обратно обаче също не го блазнеше.
В хотела той се настани за късен обяд в изисканата трапезария сред белоснежен лен, кристални чаши и подпрели високите сводести тавани колони. Ресторантът се смяташе за най-добър в града. Тъкмо беше подхванал телешкото печено, когато те влязоха. При появата й той остави вилицата, без да сложи хапката в уста. Не го бяха видели. Независимо от часа, ресторантът беше претъпкан заради делови обеди, докато той седеше ненатрапливо в един ъгъл с изглед към всички. Ококори се, а сетивата му се замаяха.
Криво я прецени. Беше си принцеса, вълнуващо красива, и той не можеше да откъсне очи от нея. Не забеляза какво носеше, а и не го интересуваше, някаква рокля на бронзирани ивици и подходящо чадърче. Онова, което видя, беше лицето със съвършен овал и тен като слонова кост, твърде сочна уста и големи сини очи. Беше неотразима и той я желаеше.
Беше седнала в компанията на една елегантна възрастна дама и Джоана. Говореше и се смееше безгрижно, омайваше и владееше аудиторията. Той се усмихна. Дали нямаше да е забавно да прекара няколко дни допълнително в Парадайз? В края на краищата не бяха приключили общия си бизнес.
Припомни си какво бе казала. Трябвало да я насили, ако я иска, и че щяла да насъска цялата фамилия Браг и закона срещу него. Не беше се усъмнил нито за секунда в думите й, или пък в това, че бе разярена. А беше бясна, защото той отказваше да играе определената му от нея роля, която всеки друг мъж би изпълнявал безпрекословно. Тя беше разглезена и погълната от себе си, свикнала нещата да стават винаги по волята й. Последното нещо, което искаше, беше законът или могъщото й семейство да дишат във врата му, но предизвикателството му допадна; ненапразно казваха, че опасното го привлича. Знаеше, че може да я прелъсти, да я накара да го иска, да я вземе доброволно. Можеше да изпълнява възложената му от нея роля временно. Разбира се, че съществуваше рискът да го обвини в изнасилване, когато я напуснеше, и да започнеха да го преследват докрай. Въпросът беше дали рискът си заслужаваше. Дали тя го заслужаваше.