Не му се наложи да мисли дълго. Сетивата му се бяха събудили като тези на ловец. Наблюдаваше я, сякаш беше плячка. Изпита удоволствие от чувството, което беше много еротично. Тя спря да говори за момент, поозърна се наоколо и когато го видя, се вцепени.
Шоз й се усмихна и вдигна чашата си като за наздравица. Тя скръцна със зъби и навири нос, преди да извърне главата си встрани. Той отпи.
Тръгна си първи и нарочно мина покрай тяхната маса. Дебнещият му поглед не я изпускаше и това му доставяше голяма наслада. Тя стоеше сковано на стола, защото усещаше приближаването му. Страхът и очакването й бяха осезаеми. Той се поспря, когато се изравни с нея и тя можа да го види ясно.
— Здравейте — поздрави много учтиво той.
— Здравейте — отвърна тя и му хвърли безизразен и враждебен поглед.
Джоана се усмихна срамежливо.
— Кой сте вие, господине? — намеси се елегантната възрастна жена.
Той й се усмихна. Дамата не се огъна, но той настоятелно продължи с усмивката.
— Аз бях този, който придружи младите госпожици до града.
Погледът на Миранда стана още по-твърд. Люси се присегна и я докосна по ръката.
— Това е мъжът с магаретата, бабо. Онзи, за когото ви говорих с дядо.
— Да, разбирам. Благодаря ви, господин…?
— Шоз Купър — каза той, използвайки името, което си беше измислил преди седем години след бягството от затвора.
— Благодаря ви, господин Купър.
Той погледна Люси. Зачуди се какво ли е наговорила за него на баба си и дядо си. Подозираше, че е далеч от истината. В противен случай тази симпатична дребна женица нямаше да седи и да му благодари, ако знаеше, че госпожиците са прекарали две нощи сами в неговата компания.
Люси извърна лице към него.
— Виждам, че не сте си тръгнали от града? — каза тя, стараейки се да подслади оцета в гласа си.
— Любувам се на времето — отвърна той, поздрави и ги напусна.
На рецепцията запита дали няма съобщение за него. Отговорът на телеграмата до Хавана още не беше пристигнал.
— Спешно е — каза той на служителя и му пробута един долар. — Моля да ме уведомите веднага щом пристигне отговорът.
— Много бързаш да си ходиш — изсъска Люси зад гърба му, щом служителят изчезна в офиса.
Шоз се облегна на лакът върху плота на рецепцията, видимо развеселен.
— Здравей, принцесо — провлачи той гръдно и многозначително.
— Не ме наричай така!
— Няма причини да не го правя! — Погледът му преброди тялото й. — Ти си принцеса, не — богиня!
— Искам да се махаш оттук. — Комплиментът му я остави безчувствена.
— Искаш да си ходя?
— Защо си тук?
— Не мисля, че е твоя работа.
— Кога заминаваш?
— Това също не те засяга.
— Копеле! — Тя хвърли тревожен поглед през рамо в посока на трапезарията. — Проблеми ли ще ми създаваш?
— Само ако си ги търсиш. — Той се усмихна доволно от двойното подканяне да си гледа работата.
— Предупреждавам те. — Тя размаха облечен в бяла ръкавица юмрук под носа му.
Той го сграбчи и я накара да се закове на място. Хватката му беше здрава и непоклатима, но не и болезнена. Шоз притисна ръката й към гърдите си и се взря в нея. Тя отвърна на погледа му и за момент почувства ударите на сърцето му с малката си длан.
— Да сключим примирие, Люси — каза с нисък глас той.
Тя отскубна ръка с неясен вик, погледна го с огромно недоверие и изчезна.
— Добре ли си, Люси? — запита Миранда.
Бяха седнали в по-малката от двете дневни на къщата, която беше и по-уютна с пъстрия мотив „дърво на живота“ върху тапетите, плюшените мебели, тапицирани в златно и горско зелено, и дебелите килими на пода. Чакаха пристигането на Дерек, преди да се преместят в трапезарията за вечеря.
Люси беше станала много мълчалива, откакто бяха напуснали Парадайз същия следобед. Направи опит да се усмихне и го придружи за по-убедително с кимване.
— Да, бабо, само съм малко изморена.
— Надявам се, че не си болна.
Люси не отговори, твърде дълбоко потънала в собствените си мисли. Защо този несретник беше все още в града? Какво целеше? Колкото по-скоро си заминеше, толкова по-добре за нея във всяко отношение. Искаше отчаяно да забрави случилото се, но ако той останеше, винаги съществуваше възможност някой да научи истината.