— В затвора ли ще го тикнеш, шефе?
Въпросът отекна с цялата си яснота. Той се смрази, стомахът му се сви на топка, а пулсът се ускори. Нямаше да се върне в затвора! Той отблъсна ръката, която го полагаше в каруцата.
— Никой не отива в затвора — каза мъжът, — заради малко тупаник с най-големите побойници наоколо. Два пъти съм предупреждавал рижият и Джейк да не започват отново в Парадайз, но няма да им го припомням трети път. — Гласът му беше твърд и безкомпромисен. — Освен това самият аз чух всичко. Били! — нареди строго той. — Ти и Джон се погрижете за тези двамата и ги придружете, докато напуснат града. Осведомете ги най-любезно, че договорът им с ранчо „Дерек & Миранда“ е прекратен. Разбрахте ли? Те не са желани повече в Парадайз!
— Да, шефе — отвърна му хор от гласове.
Напрежението не напусна Шоз. Ами той? Знаеше какво го чака, защото беше научил урока си преди много време още в Ню Йорк. Най-после успя да отвори здравото си око, за да се намери прострян по гръб сред чували с провизии. Над него се разстилаше безоблачно небе, от което слънцето му изпращаше ослепителните си лъчи.
Подпря се на лакът, което не се оказа лесна задача. Старият белокос мъж се приближи и застана пред него.
— Добре ли си, момче?
Шоз се усмихна злобничко.
— Просто чудесно, момче.
Мъжът застина, след което му се ухили. Но бръчките около кехлибарените му очи се задълбочиха.
— Карам седемдесет и девет, момче — каза той. — А след няколко дена ще чукна осемдесет.
— Аз пък съм на трийсет и пет. — Шоз се надигна и изтри кръвта от лицето си. — Но никой не ме нарича момче.
Този път мъжът се разсмя.
— Аз ще те наричам — каза той, — защото не си във форма да ми се опреш.
Изведнъж Шоз се почувства глупаво. Наистина ли беше готов да се бие с този осемдесетгодишен човек? Насили се да се отпусне.
— Никой не ме нарича момче — повтори твърдо той.
— Искаш ли доктор? — сви рамене Дерек. — Моите момчета ще те закарат. Окото ти има нужда от един-два шева.
— Няма нужда да ме карат — каза Шоз, докато се смъкваше от каруцата. Едва не падна, но успя да остане изправен, като се подпря здраво. После възстанови равновесие.
— Гордостта подхожда на младите — отбеляза Дерек, като го наблюдаваше, — и на глупаците. — Усмивката му беше много дружелюбна. — Страшно неразумно беше да нападаш Джейк и рижия едновременно. Двамата заедно сигурно тежат над двеста кила, а не са дебелаци.
— Сами си го просеха — каза Шоз, който се интересуваше повече от това, да не падне, отколкото от разговора. Не знаеше защо дори си прави труда да отговаря на стария човек.
— Това ли било причината? — засмя се отново Дерек и му обърна гръб. — Предложението ми си остава. Можем да те откараме до доктора, защото имаш нужда.
— Не е необходимо — твърдо каза Шоз и се пусна от каруцата.
Каза си, че е наред. Пое няколко глътки въздух, докато съзнанието му се проясни, а гаденето престана. Знаеше, че го наблюдават, не само старият човек, но половината град. Не би могъл да заяви по-ясно присъствието си, дори ако беше опитал да го направи нарочно. Откри, че бе изкълчил коляното си в борбата, докато куцукаше към окачената през една улица табела, на която беше изписано на ръка с яркозелени букви: „Доктор Джоунс — лекарства за всички — хирург“.
За щастие не припадна, а още по-голям късмет извади с това, че докторът беше там. Шоз седна върху дървената операционна маса, а лекарят, тантурест добряк, му почисти раните, говорейки, без да млъкне:
— Чух тупурдията чак тук. Викам на себе си и на жената, мир на праха й, пак се започва. Трябва да е дивият каруцар, си викам, защото го видях да идва насам по-рано. Когато са двамата с Джейк заедно, цялото ми време отива да кърпя рани. Докато беше жива Сара, мир на праха й, помагаше. Все още имам чувството, че е там някъде горе и ме гледа лъчезарно.
Звънецът на външната врата възвести нечие идване. Шоз се намръщи, когато докторът плесна напоен с алкохол тампон върху окото му.
— Как е?
Шоз не можеше да се обърне, но позна гласа на възрастния мъж, който настояваше да го нарича „момче“.
— Як като муле — отвърна му весело Джоунс. — Напомня ми за теб отпреди петдесет години. Какво ще кажеш за малко лауданум, преди да те разкрася с няколко шева?
Шоз трепна, когато разбра, че Джоунс внезапно е променил посоката на своя коментар и се обръщаше към него.
— Няма нужда — каза той, — карай направо.
— Кожата си е твоя — развеселено отбеляза Джоунс.
Шоз се стегна, докато докторът му направи три акуратни малки шева точно над дясното око пред погледа на белокосия възрастен мъж.