— Не знам, дядо. Може би този път бъркаш. Мисля, че не е трябвало да го наемаш.
Дерек беше очарован.
— Остави управлението на ранчото на мен, скъпа. Никой във фамилията не е показвал склонност да го прави. Ник се занимава с наследеното от Миранда графство в Англия, Рейд се е разпрострял от Ню Йорк до Хонг Конг, Брет си има хотелите из цялата страна и околосветските круизи. Искаш ли ти да въртиш ранчото, Люси?
Тя стисна ръката на дядо си в своята. Усещаше огорчението в гласа му, независимо че той се опитваше да го скрие. Всички в семейството знаеха, че беше построил ранчото заради Миранда и възнамеряваше един ден да го прехвърли на децата си. Но никой не го искаше, защото всички бяха твърде погълнати от собствените си занимания. Синът на Ник щеше да наследи имението на баща си, по-малкият му брат учеше право, а останалите му деца бяха момичета, докато двамата сина на Брет бяха пораснали и се грижеха за интересите му в туристическия бизнес. Собствените братя на Люси бяха твърде малки, а най-големият вече даже се беше ориентирал и искаше да следва медицина.
— Е, добре — каза тя лукаво, — аз самата съм градско момиче, но имам петима братя и въпреки че татко има огромно поле за изява в неговата империя, мисля, че няма да има нищо против едно от момчетата да поеме работата тук.
— Когато съм станал вече на сто — отбеляза кисело Дерек.
— Само на деветдесет, дядо.
Люси повдигна края на фустите си и побягна.
Дерек беше зает в южния двор за коне и тя реши да използва изгодния случай. Щеше да открие защо той беше дошъл тук. Имаше ужасно подозрение. Никой не трябваше да я вижда, естествено, но всички наемни работници все още бяха далеко от ранчото. Тя се стрелна към портика на варосаната барака с яркочервена врата, но се спря запъхтяна. Дочу нечии стъпки и се смрази на място. Вратата се отвори и тя се изправи лице в лице с Уоли.
— Госпожице Люси?
— Уоли?
— Какво правите тук?
Мисълта й запрепуска бясно.
— Дядо ме изпрати да дойда и да проверя дали новият работник се нуждае от нещо. Лошо е наранен.
— И аз мисля така. Вътре е, госпожице Люси. — Той посочи с ръка към вратата и се отдалечи с поклащаща се походка.
Люси си пое дъх. После влезе вътре, цялата трепереща. Пет нара, разположени до стените на бараката, даваха възможност на десет каубоя да се разполагат спокойно вътре. В центъра имаше кръгла маса с пет стола наоколо, а единият от ъглите беше зает от желязна печка и други два стола пред нея. Другият ъгъл беше приютил мивка и огледало, а банята с душовете беше отляво. Всички работници се хранеха заедно в обща трапезарии, която се помещаваше в друга страда. В ранчото работеха около петдесет мъже и момчета. В бройката не се включваше прислугата в къщата и онези, които работеха в железните мини, на нефтените кладенци, по транспортните товарни линии или в многобройните бизнес служби, собственост на Браг.
И най-малката следа от загриженост за раните на неприятеля изчезна в момента, в който го видя.
Хилеше й се като лъв, на когото бяха хвърлили мръвка. Беше се разположил с вдигнати върху масата обути крака, с пура в устата и чаша кафе в ръка. Очевидно я беше чул да идва и постави канчето върху масата.
Люси забеляза, че бяха сами. Нямаше вид на болен.
Тя го изгледа свирепо и затръшна вратата след себе си.
— Какво правиш тук? — запита тя, приближавайки се към него.
Краката му тропнаха едновременно по пода.
— Здравей, принцесо. Ти се била наистина милосърдна жена.
— Върви по дяволите!
— Не се съмнявам, че рано или късно ще го сторя. Няма ли да ме запиташ нещо за смачканата ми физиономия.
— Не! Как се осмеляваш? Как си дръзнал? — разкрещя се Люси.
— Дръзвам да правя това, което искам, госпожице Браг.
Фалшивата нотка в гласа му не й убягна.
— Как си посмял да се хванеш на работа тук? Казах ти да напуснеш града.
Той я сграбчи за ръката, а усмивката му се появи отново. Бавно я притегли към себе си и тя се оказа изведнъж в скута му.
— Пусни ме!
Ръцете му се плъзнаха по тялото й, държейки я здраво притисната в него, докато краката й се мятаха във въздуха, без да могат да стигнат земята. Беше обута в хубави малки оранжеви ботушки, обсипани с цяла дузина перлени копчета.
— Никой не може да ми нарежда какво да правя — каза невъзмутимо той, сякаш тя не се бореше като дива котка в ръцете му.
— Ти взе пари!
Той я погледна в устата. Тя престана да се извива в ръцете му. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.
— Искаш още?
— Да — каза тихо той. — Искам още много, много.