Ръката му се зарови в косата й, прихваната с игла на тила. Изведнъж под нея напрежението стана осезаемо. Тя спря да се движи. Можеше да го почувства целия, превърнат в огромна заплашителна маса.
— Но не пари!
Гласът му беше гърлен и чувствен, а погледът — неустоим и хипнотизиращ. Костваше й огромно усилие да се освободи от магията, с която я беше завладял.
— Толкова си безочлив — каза задъхано тя, успяла най-после да стъпи здраво на земята.
Той се усмихна, доволен от властта, която упражняваше.
— Ще ти хареса, ако ми го позволиш, скъпа.
В битката, разразила се помежду им, Люси почти му беше дарила победата.
— Ами ако кажа на дядо, че си ме натискал?
— Ами ако аз му кажа, че си дошла сама, за да ме търсиш, защото сме стари приятели? — студено отвърна той.
Нямаше съмнение какво има предвид. Ужасното й подозрение се оправдаваше.
— За това си тук, нали? За да ме изнудваш!
Изражението на израненото му лице не разкриваше нищо.
— Не виждам друга причина — осъдително продължи Люси. — Ти си чудовище. Окаяно, презряно чудовище.
— Изглежда, че беше на друго мнение онази нощ. Поне ако се съди по държанието ти.
Несъмнено щеше да изкара наяве необмислената й постъпка, защото нямаше и капка почтеност. Тя се озърна с див поглед наоколо, но все още нямаше никой.
— Ти ме прелъсти — извика тя. — Бях разстроена, в безизходица, без закрила, а ти се възползва от това.
— Хареса ти всеки миг.
— Искам да се омиташ от ранчото.
— Сигурен съм, че го желаеш.
— Колко пари ти трябват още?
Освирепял, той изрита стола с крак. Люси подскочи назад и се втурна към вратата, когато разбра, че той е по петите й. Погледът му й подсказа, че я грози опасност.
— Не ми трябват проклетите ти пари!
Тя хукна презглава навън.
— Бягай! — извика след нея той. — Бягай, колкото ти държат краката, госпожице Браг. Но няма да ти се размине и ти го знаеш много добре.
12
Шоз се премести върху нара. Избра си горното легло, въпреки че под него нямаше никой, защото не искаше движенията му да бъдат ограничавани. Беше седнал с гръб към стената, вдигнал едното си коляно, и слушаше шумът от приближаването на наемните работници към бараката.
Вратата се отвори и мъжете започнаха да се точат един след друг. Шестима — предимно млади каубои между осемнайсет и двайсет и две. Огледаха го с открити погледи, а в любопитството им нямаше никаква свенливост, сякаш наблюдаваха рядко влечуго в зоопарк. Шоз им отвърна с подобаващо твърд поглед. Никой не го поздрави, но той и не очакваше да го сторят. Вместо това си размениха с очи по едно негласно „кой пък е тоя?“.
Ако беше бял, щяха да го поздравят, да му предложат тютюн и уиски и да го поканят да се присъедини в играта на карти, която започваше всеки момент на масата в центъра на помещението.
Отново го заболя глава. Чувството да не си във върхова форма и ясното съзнание, че не можеш да се оправяш в ситуацията, както обикновено, му бяха неприятни. Не че надушваше неприятности. Знаеше, че хора като Браг налагат правила, които трябва да се спазват. Мъжете може да не го приемаха или харесваха, но не биха подхванали свада.
В бараката беше неестествено тихо. Работниците подхванаха играта си, след като придърпаха към масата единия от двата стола в ъгъла. Останалият самотен стол пред печката изглеждаше като многозначителен символ. Шоз се изтегна върху леглото, сплел ръце под главата си. Чудеше се как човек като Дерек Браг би могъл да е свързан с разглезена пикла като принцесата.
— Здравейте! — усмихнато поздрави Миранда и пристъпи прага на помещението. В ръцете си носеше поднос, върху който имаше купа с димяща супа, салфетка, сребърни прибори и покрито панерче с хляб. Шоз успя да подуши уханието на пиле чак от другия край на бараката. Една мексиканка следваше Миранда с чиния, пълна с курабии, току-що извадени от пещта.
Мъжете я поздравиха в хор. Миранда отмести погледа си от насядалите покрай масата към Шоз, който се приповдигна. Тя се обърна към младата жена зад нея:
— Мария, остави курабиите на масата за мъжете и си свободна.
Мария изпълни нареждането и излезе.
Миранда се приближи към Шоз, като го изучаваше от главата до петите основно, но безкритично. Той застина от изумление, когато разбра какво става. Беше дошла да му донесе супа!
— Здравей — каза тя. — Дерек не ми съобщи, че новият работник е същият, който е докарал момичетата дотук.
Шоз само я погледна.
— Донесох ти малко домашна супа, която лекува всичко. — Тя се усмихна топло и остави подноса върху долното легло. — Имаш ли нещо против да слезеш долу, момко? Искам да ти видя окото и по-точно главата.