— Знам — отвърна той усмихнато и я погъделичка под брадичката.
Люси се обърна назад. Никога не я беше целувал на публично място. Тя се почувства неловко. Моментът не беше подходящ за шеги.
Върнаха се в ранчото с автомобила, управляван от Люси. Леон се възхити от колата, която изглеждаше като нова след ремонта, но беше скептичен спрямо умението й да шофира.
— Оправям се твърде добре — сопна му се тя.
Той изглеждаше очарован от това да бъде возен от жена. Люси спря лимузината пред къщата и слезе, без да изчака помощта на Леон. Той вдигна въпросително вежди, докато заобикаляше колата, за да я поеме за лакътя.
— Аз ли забравям, че сме вече в Тексас, или ти пропускаш, че си отгледана в Ню Йорк?
Люси намери порицанието за оскърбително. Погледна го по начин, който го изненада. Но той не се извини, което беше редно за всеки джентълмен, изгледан така от Люси Браг. Това я раздразни.
Не можа да не забележи, че той не си направи труда да вземе багажа си от задната седалка на колата. Наистина ли имаше право за разликите между Тексас и Ню Йорк? В Ню Йорк никой джентълмен нямаше да се занимава с чантите си. Но тук беше Тексас, където дори най-изисканият мъж, когото познаваше — чичо й Брет, сам се грижеше за нещата си.
Миранда излезе да ги посрещне, облечена в семпла синя пола, блуза и престилка, в която си подсушаваше ръцете. Леон наистина се показа галантен и възпитан, но Люси остана слисана от това, че престилката на баба й и непринуденото й излизане направо от кухнята го бяха шокирали.
Влязоха в прохладното и просторно преддверие.
— Защо не покажеш на Леон неговата стая, Люси — предложи Миранда. Тя пъхна глава през отворената врата на широкия салон. Люси забеляза над слабичкото рамо на баба си, че Шоз е вътре и поправя един от прозорците, възкачен на стълба. Сърцето й слезе в петите.
— Шоз? — запита Миранда. — Би ли имал нещо против да донесеш един багаж от колата на Люси?
Студеният поглед на Шоз се премести от Миранда към Люси, оттам към застаналия до нея мъж. Люси усети, как бузите й пламнаха. Леон се размърда нетърпеливо. Устните на Шоз се накъдриха в неприязнена гримаса. Люси почти очакваше от него да се обърне с насочен пръст към нея и да изпее всичко. Естествено, моментът беше ужасяващ, но той не предприе нищо.
Люси се обърна сияеща към Леон.
— Оттук, моля.
Леон отговори с готовност на усмивката й. Тя го отведе горе, където бяха спалните. Както беше редно, той нямаше да бъде настанен в същото крило като нея. Стаята му беше украсена с топлите червеникави тонове на мебели от тъмен дъб и множество персийски килими. Люси прекоси спалнята, за да отвори прозореца.
— Имаш страхотен изглед към хълмовете и планините на хоризонта.
Той се приближи изотзад и се притисна в нея. Тя отскочи като ужилена, когато я хвана за раменете.
— Защо си толкова напрегната, скъпа?
— Аз? — Гласът й бе по-висок от обичайното. Тя се покашля. — Не съм нервна, а само радостно възбудена, това е всичко.
— Радостно възбудена да ме видиш? — измърка той и я притисна още по-плътно.
Не би могла да отговори с „не“.
— Разбира се — каза тя, стараейки се да улучи верния тон. — Но всички тези седмици…
Той се усмихна, притегли я към себе си и я целуна преди тя да успее да му попречи.
Устните му бяха топли, плътни и способни да увещават. В миналото Люси си беше позволявала да бъде прилъгвана и да приема езика му, но винаги предпочиташе да я целува със затворени уста. Сега вече нямаше намерение да му разрешава никакви волности и посрещна милувката му с плътно прилепнали устни.
Нещо тежко тупна на пода с глух звук. Люси възнамеряваше да държи устата си затворена, без значение колко настойчиво се опитваше той да вкара езика си между устните й, докато Леон настоятелно напираше да добие своето, И двамата не реагираха на звука. Последва второ, още по-силно тупване. Леон се спря и вдигна глава. Люси се възползва от ситуацията и се освободи от ръцете му.
Шоз стовари третата чанта с още по-гръмовен тътен и напусна, без дори да погледне към тях, сякаш бяха невидими. Нямаше начин да не ги е забелязал, впили устни в средата на стаята, помисли си Люси.
— Това беше връх на безочливостта! — едва успя да си поеме дъх Леон, загледан след него. — За кого, по дяволите, се мисли?
Люси изтърча към вратата, без да му отговори. Случилото се беше предвестник на една катастрофална седмица.
Накъдето и да се обърнеше, Шоз я дебнеше непрестанно. Излезе за утринната си езда в компанията на Леон и се сблъска с него, докато той оправяше оградата на южното пасбище. Бяха потърсили сянката на огромните дъбове в най-знойния час на деня, когато той изникна отново, за да боядиса перилата на портала. Не можеха да се поразходят даже на лунна светлина, без да се натъкнат на него.