— Толкова се радвам, че си тук! — не остана по-назад Люси. Никол беше най-голямата дъщеря на чичо Ник, умопомрачителна екзотична хубавица, одрала кожата на баща си — висока, с тъмна коса и сиви очи, белолика и с много, много високи скули, току-що навършила двадесет и две.
— С какво си се захванала? — разсмя се Никол при вида на размъкнатата си братовчедка. — Това Люси ли е или някоя самозвана двойничка?
— Знам, че съм пълна катастрофа — усмихна се Люси.
Никол остана невъзмутимо спокойна. Въпреки че външният й вид беше изряден, той беше в ярък контраст с поведението й, което се случваше рядко. Тя беше една от любимките на Люси на този свят и те биваха съучастнички в белите по-често, отколкото можеше да се предполага.
— Никога преди не съм те виждала с навити ръкави — продължи да се задява Никол. — Махни тази ужасна премяна и си сложи нещо за пред хората.
Двете девойки изтичаха от кухнята, без да престават да дърдорят нито за секунда. Люси изписка радостно, когато се намери в преддверието на къщата, защото мястото беше изпълнено докрай от цялото й семейство. Всеки се смееше, прегръщаше, викаше и разговаряше. Хаосът беше пълен.
Баща й Рейд прегръщаше по-голямата си сестра, нейната леля Сторм. Тя беше висока, хубава, забележителна жена, умееща да се чувства еднакво добре както в най-загубения пущинак, така и в своето аристократично имение в Ноб Хил. Навремето като малка Люси си падаше по съпруга й Брет Д’Аршан. Той беше висок и мургав и изглеждаше така опасен и елегантен в ушития по мярка тъмен костюм. В момента се ръкуваше енергично с чичо Ник. Последният беше лорд, граф Драгмор, и беше прегърнал през рамената със свободната си ръка своята страхотна, невероятно красива руса съпруга, прочутата актриса Джейн Баркли, която се мъчеше да се освободи от него, за да поздрави майката на Люси. Преди много години в Ню Йорк двете бяха станали най-добри приятелки или поне така казваха.
Най-накрая идваха братовчедите. Синовете на Брет — Стивън и Линкълн — и техните съпруги бяха обградили Миранда, която плачеше. Техните шест невръстни деца се правеха на индианци, като търчаха из стаята и крещяха, влачейки след себе си за каишката едно мъниче овчарска порода.
Най-малкият брат на Люси — Колин, който беше на осем, — се надпрепускаше с тях и издаваше най-силните крясъци. Останалите братя, Брайън, Грег и Хю, се мъчеха да хванат и усмирят по-малките. Отсъствието на Марк беше подозрително. Но на нея не й остана време да мисли за това, защото братята на Никол, Чат и Ед, и най-малката им сестра Реджина се спуснаха да я задушат в огромните си мечешки прегръдки.
Люси успя да зърне студения поглед на баща си над рамото на Реджина. Той знае, помисли си тя, и паниката я прободе с острия си нож. Той знаеше за Шоз.
Тя побеля като платно, когато срещна строгото и неодобрително изражение, а коленете й почти се подкосиха. Реджина отстъпи мястото си на Стивън. Когато го прегърна, тя почувства облекчение. Баща й беше ядосан само защото бе разбрал, че е отпътувала за Тексас без госпожа Сеймур.
Нещата започнаха да се уталожват. Не съвсем, но донякъде. Люси поздрави всички, старателно отбягвайки родителите си. Майка й също я беше удостоила с лют „после ще поговорим“ поглед.
— Къде е брат ти Марк? — запита Никол.
Тъкмо щеше да й отговори, че няма представа, когато той се появи на прага на препълненото фоайе. Носеше нещо в ръцете си, нещо пухкаво, нещо врещящо. Когато го пусна, палето започна да джафка и се впусна към котката, която изсъска и побягна. Хаосът се възцари отново.
Гостите не успяха да се скрият в къщата така, че да изненадат наистина Дерек. Към обяд всички кръжаха навън, разговаряха и подновяваха или осъществяваха нови запознанства. Над хиляда човека от единия до другия бряг бяха уважили рождения ден на Дерек и в него момент заемаха по-голямата част от задния двор на къщата.
Огромните трапове за барбекюто вече бяха запалени и димяха. Оркестрантите настройваха инструментите си. Гигантски казани с чили вряха на слаб огън, а барманите сервираха всичко, от мартини до крем сода. Облечени в син дочен плат каубои се бяха смесили с дами в коприна и с чадърчета. Съпрузите им носеха бели или морскосини широки сака и ленени панталони. Децата играеха шумно на сляпа баба, а техните дядовци пушеха лули и наблюдаваха суматохата, докато бабите се бяха отдали на храната и клюките. Малко след един Дерек Браг пристигна на кон.
Върху украсена с флаговете на Съединените щати и Тексас платформа Ник, Рейд и Сторм се усмихваха щастливо. Ник подкани тълпата с вдигната ръка да изреве: „Честит рожден ден, Дерек!“.