Мериан имаше прислужница на име Бетина, закръглена, пищна и много интересна. Един ден ги спипа в собственото си легло. Бетина моментално изхвърча на улицата, докато Шоз си остана в кревата, за да оправи пооскубаната перушина на Мериан. Същата нощ полицията нахлу в малкия му апартамент над ресторанта на Винченцо и му показа разрешение за обиск. В панталона му намериха десеткаратов диамантен пръстен. Веднага го арестуваха и задържаха без право на гаранция.
Процесът продължи по-малко от два работни дни. Правосъдието беше експедитивно. Мериан свидетелства, че пръстенът е неин. Бетина потвърди, че е преспал с нея и е бил в къщата. Шоз се обяви за невинен. Доколкото въпросът касаеше Бетина, той призна, че е бил с нея, „както с някои други“. След казаното погледна право към Мериан.
Тя естествено отрече. Но той направи нова грешка. Съпругът й Роджър Клакстън Втори беше могъщ сенатор и потомък на фамилия, основала Ню Йорк. Клакстън се приближи към него, след като беше опетнил името на съпругата му.
— Сам си изпроси пандиза, момче — беше казал той.
Присъдата му беше ефективна — седем години затвор без право на обжалване.
През есента на 1889 година Шоз беше затворен. Седем месеца по-късно избяга.
Шоз се приближи към Мериан, без да откъсва поглед от нея.
Тя остана абсолютно неподвижна, като се изключеше бясното пърхане на ръчно рисуваното китайско ветрило в ръката й. Очите й бяха широко отворени, сини и вперени в него.
Той се усмихна.
— Здравей, Мериан.
Ветрилото се забърза още повече, сякаш беше крило на колибри.
— Шоз! — Гласът й бе запазил дрезгавината, която той така добре познаваше.
Погледът му я обгърна със зле прикрита неприязън.
— Чудя се кой е по-щастлив от тази непредвидена среща, ти или аз?
Тя не успя да схване думите му, а и не си направи труда.
— Как си, Шоз?
— По-добре от последния път — ухили се злобно той.
Подмятането не й убягна. Две розови петна обагриха деликатните й страни, а очите й засвяткаха.
— От всички места на света как се озова точно тук?
— Работя. А вие, госпожо Клакстън? Какво ви води на Запад? Никога не сте ме поразявали със склонност към нещо друго освен бални зали… и спални.
Розовите петна върху бузите й се сгъстиха.
— Синът ми Леон е влюбен във внучката на Дерек Браг. Шоз, съжалявам, толкова съжалявам.
— Наистина ли? Защо тогава не даде правилен ход на делото и не каза истината?
— Не можех. Знаеш, че не можех. Това би ме унищожило.
Идеше му да я удуши.
— Ще се видим пак, госпожо Клакстън.
— Чакай. — Тя го докосна по ръката и задържа дланта си там.
Той се обърна.
— Шоз — каза тя с гърлен глас, цялата задъхана.
Невероятно, помисли си той. Беше се отнесъл с нея като с кучка, каквато в действителност си беше, а плачеше за още.
Той се двоумеше дали да й го даде, когато изведнъж осъзна, че е загубил целия си интерес.
— Забавлявай се добре, Мериан — каза той.
— Чакай! — Тя го задържа настоятелно за ръката. — Трябва да поговорим.
— Да поговорим?
— Моля ти се! Да се срещнем след час и…
— Ако си мислиш, че представлението от последния път може да се повтори, избий си го от главата.
— Мисля, че ще те заинтересува това, което имам да ти казвам. Като начало ще започна само с една дума: изнудване. — Очите й изпускаха искри.
Устните му се извиха, но тя беше успяла да привлече цялото му внимание.
— Сигурна съм — каза тя, а очите й се спуснаха надолу към бедрата му, — че на Дерек Браг ще му бъде интересно да научи кого е наел на работа.
Извивката на устните му стана още по-изразена. Той я сграбчи за ръката и я придърпа рязко към себе си. Мериан се запрепъва, когато той я завлачи през тълпата, докато не останаха сами зад един от хамбарите. Шоз я опря с гръб към стената. Тя се вторачи в него, а гърдите й напираха изпод ниско изрязания корсаж.
— Сега ли го искаш или после?
— Шоз! — възропта тя, сякаш беше самата невинност.
Той хвана заплашително лицето й в ръце и го задържа там.
— Никога повече не ме заплашвай!
Въпреки усилието си тя не успя да каже нищо.
— Върви и кажи на Браг, за да видиш, че хич не ми пука. Но спипам ли те на някое друго шибано място, с теб е свършено.
Той я освободи от хватката си.
— Кучи син — каза тя, а очите й пламтяха яростно.
— В канавката ти е мястото, Мериан — отговори й той.
Шоз беше си тръгнал, когато зад тях се разнесе нечий тих глас.
— Здравей, майко. Видях те да идваш насам и се зачудих какво правиш тук.
Шоз се извърна, за да види една по-млада версия на Мериан — руса, със сини очи, без съмнение нейна дъщеря. Девойката му се усмихна много мило. Гласът й притежаваше същия непогрешим тон на добро възпитание.