Тя го погледна от упор. Бяха стреляли в него преди десет дена. Колко време още щеше да устои на такова темпо? Нима искаше да се погуби? Ако беше чак толкова слаб…
— Недей да мислиш — каза той, — или да си кроиш планове.
— Къде ме водиш?
Той се отблъсна от коня. Хвана ръката й и юздите на коня и ги поведе надолу по течението.
— Съветвам те да хвърлиш тази пола, принцесо. А сега да вървим.
Вместо да й отговори, той я подканяше да продължава да гази по-плитката вода близо до брега. Въпреки това тя й стигаше до средата на прасците и правеше невъзможни полата и безбройните фусти, които непрекъснато се увиваха около глезените й. Тя залитна напред, след което застина на място.
— Моля те, Шоз! Имам право да знам!
Той се спря и се подпря върху коня.
— Защо ме взе със себе си? — изкрещя тя. — Какъв е смисълът?
— Да пукна, ако знам — измърмори той.
Беше сигурен, че отвличането й ще се окаже голяма грешка.
— Е?
— Нека да предположим, че си моят пропуск за измъкването ми оттук.
— Вече си свободен! Остави ме тук! Само ще те забавя. Моля ти се! Вече не съм ти необходима.
През последния час въпросът за похищаването на Люси Браг го занимаваше непрекъснато. Беше убеден, че трябваше да я зареже още в Парадайз, защото тя неминуемо щеше да го забави. Беше действал интуитивно, подтикван от инстинкта, първичния и древен като света инстинкт на самеца.
Когато видя бялото като платно лице и печалните сини очи, той си каза, че трябва да е пълен глупак, ако позволи на чувството за жалост да го завладее. Трябваше да го е грижа за един-единствен човек — за него самия. Беше се оказал едно магаре. Фактът че тя е апетитно парче, не оправдаваше отвличането й, нито беше начин да си го върне. Залогът беше изключително висок. На карта бяха поставени свободата и животът му. Трябваше да я остави още тук. Сигурно щеше да се изплъзне на хайката, която навярно са формираше през същото това време. Ако не беше толкова отслабен от огнестрелната рана, Шоз беше убеден, че спокойно ще премине границата. Но слабостта му пораждаше съмнения.
— Пусни ме да си вървя, Шоз! — увещаваше го тя. — Не е късно да ме освободиш!
— Ще те взема с мен до границата — реши внезапно той.
В случай че преследвачите го настигнеха от тази страна на Рио Гранде.
— Границата? Да не искаш да кажеш Мексико? Към Мексико ли сме се отправили?
— Със сигурност не към Луизиана.
— И тогава ще ме освободиш?
Той я изгледа. Лицето й плуваше в пот, косата й се бе разчорлила, а няколко сплъстени кичура обграждаха в безредие лицето й. Беше мокра до шия, елечето й зееше отпред и му позволяваше да се наслади на гледката на полепналата към тялото й модна измишльотина, която би трябвало да изпълнява ролята на долна риза. Много лошо, че не беше във форма и че нямаха никакво време за губене. Много лошо. Въпреки предателството, лъжите и отмъщението, не би имал нищо против да довършат подхванатата работа за собствен частичен реванш.
Раната го болеше жестоко.
— Да — каза той. Веднага разбра, че е истински глупак. Не заради дадената дума, а поради чувството за съжаление.
— Да? — прозвуча като ехо гласът й, докато тя се измъкваше за стотен път от фустите си.
Ножът проблесна в ръката му и само след миг полата и фустите й вече стигаха едва до коляното.
Тя ахна и погледна невярващо надолу към обутите в бели чорапи прасци и ефирните финтифлюшки, които обрамчваха долните й гащи.
— Да вървим — изръмжа той.
Беше виждал краката й и преди, но все пак трябваше да признае, че са страхотни.
Тя го изгледа с широко отворени от потрес очи.
— Просто върви — побутна я пред себе си той.
Тя се подчини.
Той реши. Щеше да я задържи, докато стигнеха Мексико и пресечаха границата. Тя щеше да му бъде като застраховка. Чак тогава щеше да се отърве от нея. Щеше да я изпрати до тях или до най-близкия град. Дотогава щеше да държи Браг, тексаската милиция и въжето за бесене по-далеч от врата си. Богатата наследница щеше да му послужи като разменна монета в случай че го сгащеха.
Нейната безопасност срещу неговата свобода.
18
Не спряха да почиват нито веднъж.
Откакто напуснаха коритото на малката река, се движеха през скалисти равнини и тесни пустинни ждрела. Маршрутът бе толкова труден, че за известно време и двамата трябваше да ходят пеш. Шоз отпред, а след него препъващата се Люси. Здрачи се. Двамата бяха възседнали коня странично и напредваха на юг през безкраен пустинен участък, осеян тук-там от храсти градински чай.
Пленницата отново почувства надигащото се в нея отчаяние. Бяха тръгнали по пладне. Със сигурност групата преследвачи някога нямаше да ги хване. Бяха толкова далеч от сигурността на Парадайз и ранчо „Дерек & Миранда“. Мексиканската граница трябваше да е наблизо. А когато я пресечаха? Щеше ли да удържи на думата си? Щяха ли някога да спрат? Ами нощта?