Тя не можеше да продължи. Просто не можеше. Тялото й беше цялото в синини и всичко я болеше. Усещаше, че ако слезе от коня, нямаше да може да върви.
— Трябва да спрем, Шоз! Не мога да продължа! Искам да почина.
— Скоро.
Люси се вкопчи здраво в седлото. Дотогава бе успявала да си наложи най-сурова самодисциплина и не го бе молила да спрат нито веднъж. Ала гордостта й бе разнищена. Запотена, лепнеща от пот и мръсотия, напълно изтощена, тя се нуждаеше отчаяно от почивка. Затова се плъзна инстинктивно от коня и скочи на земята.
За неин ужас коленете й поддадоха и тя рухна върху пясъка. Конят продължи своя ход, сякаш Шоз не забеляза изчезването й. Чак след като подмина няколко ярда, накара животното да спре. Люси сподавено простена и се обърна към него. Похитителят седеше отпуснато върху седлото и я наблюдаваше. За пръв път можа да види лицето и очите му и остана потресена. Изражението му не подсказваше ни най-малка заинтересуваност или признак на емоция. Само непроницаемо безразличие, докато я наблюдаваше, по-бял от платно. Обилни ручейчета пот струяха от челото му и се стичаха надолу към брадичката.
Имаше вид на болен.
Люси се напрегна и се изправи.
Той изръмжа заплашително и бавно обърна коня. Жребецът се приближи с тежка стъпка към нея.
— Ставай! — изкомандва Шоз.
Люси си помисли, че той най-вероятно има треска и почти си представи как успява да избяга пеш или да му задигне коня. Подвоуми се, изправена пред неочакваната перспектива.
— Люси.
Тя прехапа устната си и се приближи.
— Нека да спрем. Моля!
Той кимна и се изхлузи от седлото, след което се облегна върху хълбока на животното.
Люси трескаво започна да премисля. Той беше ранен и очевидно се нуждаеше от почивка и грижи. Но шансът за бягство беше огромен. Тя не се доближи повече.
Той привърза коня към едно осакатено от безводие и жега мескитово дърво. Люси го наблюдаваше неподвижно. Той разхлаби колана на седлото, но когато го издърпа от гърба на коня, то едва не го повлече след себе си. Шоз се срина на земята и се облегна върху конската сбруя. Погледът му срещна нейния.
Люси навлажни устни с език. Нейният шанс. Бе добра ездачка, а като малка възсядаше всяко лято необяздени коне, така че липсата на седло нямаше да бъде пречка. Трябваше само да се метне на коня и да препусне на север, право на север.
И да го остави сам, твърде болен да се помръдне, камо ли да ходи, лишен от превоз.
Най-вероятно би загинал. Люси се съмняваше, че щяха да го открият, след като покри добре дирите си със замитане на следите и движение по каменисти терени и речни корита. Бе сигурна, че никога няма да го намерят, но така или иначе щеше да умре, сам и безпомощен.
За момент погледът му се избистри и тя бе сигурна, че той чете мислите й и знае какво се върти в главата й. Ала скоро Шоз оброни глава, затвори очи и заспа.
Вече можеше да върви. Но тя не се помръдна.
В този момент взе решението. Нямаше да го остави да умре. Вярно, че беше крадец или дори убиец, но процесът срещу него не се състоя и нямаше произнесена присъда. Според Никол беше „от сорта“, ала нали е човешко същество? Навярно бе лудост да не се възползва от състоянието му, но не бе способна на такава постъпка. Отвлече я, но не й причини зло. Освен това и обеща, че ще я пусне веднага след като прекосяха границата, която беше не по-далеч от един ден на кон оттук. Тази нощ тя щеше да бди над Шоз.
Приклекна до него и се присегна към манерката.
— Внимавай по пътя — обади се той.
Изненадана, тя едва не разля живителната течност. Очите му бяха все така затворени и имаше вид на заспал. Страните й поруменяха. Беше си помислил, че го напуска, сигурна, че той не разбира какво става около него.
— И недей да пиеш вода до утре — добави той, без да мърда.
Люси му подаде манерката. Той я пое и отпи няколко глътки. Тя взе на свой ред водата и започна да пие жадно. Докосна челото му, за да провери температурата. Очите му стреснато се отвориха. Целият гореше, но й бе трудно да определи дали температурата е висока или не, което само по себе си беше добър знак.
Тя прерови торбите на седлото, откри няколко консерви говеждо, боб и малко пастърма и го принуди да яде от нея. Болният дъвчеше механично, със затворени очи, но тя се нахрани с апетит. Най-накрая той потъна в дълбок сън.
Изтощението пребори и Люси. Тя се опъна до него, положила буза върху ръката си. Земята беше твърда и неудобна, и девойката си помисли, че никога не ще заспи без одеяло и възглавница, особено когато мислите я отведоха при семейството й и тя започна да се тревожи за тях. Ала умората бе толкова голяма, че тя заспа моментално. По-късно се събуди цялата трепереща от студ. Светеха хиляди звезди, някъде избуха кукумявка, а до нея се чуваше равното и дълбоко дишане на Шоз. Все още бе като разбита, затова допълзя до него и без да му мисли много, се сви до неговото огромно тяло, за да почерпи от топлината му. Този път сънят й убягваше продължително.