— Съжалявам, че нямаме порцеланови съдове, принцесо — каза той и се настани до нея.
— Следващия път — опита се да бъде духовита Люси. Забележката й го накара да я изгледа продължително. Тя побърза да отмести поглед, почувствала безпричинна нервност. Враждебността му бе по-лесно поносима, отколкото такъв директен и изпитателен поглед. Той й подаде вилицата, която намериха в торбата с консерви, запазвайки лъжицата за себе си, след което започнаха да се хранят с вълчи апетит направо от съда. Когато привършиха, Шоз отиде с тигана до потока и го напълни с вода. Люси беше жегната от чувство за вина. Не знаеше да готви, а той вършеше всичко. Тя не си мръдна и пръста. Проследи с внимание как той сложи върху огъня пълния с вода съд и го остави да ври. След няколко минути го махна и обля с него целия огън. После избута с върха на ботуша овъглените остатъци и ги зарови с крак в земята. Най-накрая мушна тигана обратно в торбата на седлото. Люси се закле да запомни всяко негово действие. Шоз се върна и седна отново. Внезапно тя усети възцарилата се близост помежду им и скритите възможности. Бяха сами в нощта, пробудени за нещо неочаквано насред безкрая на пустинята. За разлика от предишната нощ, когато Шоз бе толкова изморен, че заспа моментално. Сърцето й биеше лудо. Вместо спомени за отвличането, в съзнанието й се занизаха бързо оживели образи и събития от седмицата, която той прекара на ранчото. Шоз бели грах и осъзнава колко е смешен, Шоз смъква пердета, застанал прав върху стол, Шоз в неизменните изпънати по него „Левис“. Тя си припомни как не можеше да спи от задухата и влагата нощ подир нощ, как се мяташе на всички страни, докато нощницата не можеше да се отдели от тялото й, подгизнала в пот. Тогава се бе приближила до прозореца за глътка въздух и го видя на поляната с отправени към стаята й очи.
— Шериф Сандърс напредна ли в разследването си?
— Какво? — Гласът му разпръсна мислите й. Той повтори въпроса си. — Намериха жребеца в Абилийн — подхвана Люси, но той я прекъсна.
— Знам за проклетия кон. Стреляха по човек — имам предвид себе си — но целия шибан град се вдигна на оръжие заради коня на дядо ти.
Люси го погледна със съзнанието колко ужасно прав беше.
— Не знам нищо повече.
— Видя ли някого в нощта, когато дойде да ме срещнеш?
Люси не си даде труд да го поправи, защото бе тръгнала да го търси, а не да се среща с него.
— Никого. Но някой може да е видял онова, което видях аз, и да е помислил, че си един от крадците. Хората в Парадайз не обичат много конекрадците.
— Опитай пак. — Тонът му бе присмехулен. — Ако някой добър самарянин ме е стрелял, считайки ме за крадец, защо той или тя не излезе на светло и не си призна постъпката?
Люси го погледна отново. Беше се опънал удобно на земята, подпрял глава с ръцете си върху седлото. Ризата му беше разкопчана отпред, а тъмната му кожа блестеше чак до безсрамно изложения на показ пъп. Прииска й се да закопчее дрехата.
— Предполагам, че някой се е изплашил да се покаже.
— Дяволски си права. — Гласът му бе толкова рязък, че я стресна. — Знаеш кой го е сторил, нали?
— Имам подозрения.
— Кажи тогава!
Устата му се изкривиха в кисела усмивка.
— Майката на гаджето ти.
— Мериан Клакстън! — Той се отпусна върху седлото. — Ти си луд! — извика тя и се взря в изваяния му профил. — Защо й е да те стреля?
— Защото бяхме дружки в Ню Йорк — ухили се той. — Нека само да споменем, че работата завърши зле, след което и двамата носим омразата в себе си.
— Дружки в Ню Йорк! — Люси беше слисана. Отне й дълго време да осмисли информацията. — Искаш да кажеш… любовници?
— Защо си толкова смаяна. Не знаеш ли, скъпа, че Мериан има апетит към нещо, което съпругът й не може да й осигури?