Люси се затресе цялата. Шоз и Мериан… Мисълта я разстрои. Мериан беше красива, но по-възрастна от него. И всичко това в Ню Йорк?
— Кога си бил в Ню Йорк?
— Преди седем години.
След като Шоз не предложи допълнителна информация, тя не поиска да узнае нищо повече. Вече си имаше достатъчно грижи около онова, което току-що научи. Поне връзката им беше приключила преди много години. Но ако Мериан е стреляла по него, значи страстите не бяха излетели. Дали все още я обичаше?
— Сигурно грешиш.
— Сигурно — каза той, без дори да я погледне.
— Не мисля, че е способна да застреля някого. Много жени носят малокалибрени пистолети, дори аз самата. Мъжете също ги използват.
— Къде е твоят пистолет? — Той запали поредната цигара.
— Не мислиш, че аз… — Тя спря по средата на изречението, твърде изумена, за да продължи.
— Знам, че не ти си ме застреляла, принцесо, дори да си искала — ухили се той, — защото не можах да го открия никъде.
Прииска й се да го перне. Припомни й как ръцете му бяха пребродили цялото й тяло, даже под полите.
— Предполагам, че пистолетът ми е там, където съм го оставила, в чекмеджето на бюрото ми. — Тонът й беше хладен.
— Недей да се цупиш. Ти имаше пистолет. Какво искаш да кажеш, в чекмеджето? Видя ли го него ден?
Люси се замисли.
— Сложих го настрани, когато пристигнахме, и оттогава не съм го пипала.
Думите й бяха посрещнати с мълчание. Времето си течеше, една мрачна сянка прекоси луната, но Люси не преставаше да мисли за Мериан и Шоз. Връзката им била завършила зле. Дали я мразеше? Беше трудно за вярване, че Мериан Клакстън ще вземе точно Шоз за любовник. Тази толкова елегантна съпруга на сенатор.
— Защо не отпраши предишната нощ, принцесо?
— Какво?
— Чу ме много добре.
Люси се поколеба, преди да намери подходящия отговор.
— Мислех си, че умираш — промълви най-сетне тя.
— И какво от това? — каза той, без да я погледне.
Тя отправи поглед към звездите.
— Не ми се стори редно — каза неубедително — да зарежа един умиращ.
Той се извърна на една страна.
— Ела тук, — прикани я дрезгав глас. Тя бавно вдигна очи към него. Той не се усмихваше. Изразът му беше непреклонен. Нощта изведнъж притихна. — Ела тук — повтори той и я притегли в прегръдките си.
— Какво правиш? — задърпа се Люси, при все че пулсът й препусна диво, нервите й затрептяха, а краката й настръхнаха. — Студено е. — Беше вече по гръб, когато той я приласка, застанал над нея. Един от краката му я покри. Връхлетя я невероятно желание. — Моля те, недей!
— Снощи нямаше нищо против да спиш до мен — опари я с дъха си той. По тялото й полазиха сладостни тръпки.
— Снощи ли?
— Да — измърка той дрезгаво и я целуна по врата. — Помниш за снощи, нали?
Докато тялото й се предаваше на удивителни усещания, победено от надигащата се жажда и безсрамно желание, разсъдъкът й трескаво се мъчеше да си спомни за предишната вечер. Какво се случи тогава? Да не би да го проспа? Устните му се заразхождаха по нежната кожа на врата й. Останала бездиханна, единствената й свързана мисъл бе, че става нещо нередно, напълно нередно, и тя не трябва да го позволява. Ръцете му завладяха гърдите й с лениви, но настоятелни кръгови движения. Люси затвори очи и се отпусна назад, готова да го приеме. Миг по-късно усети, че ръцете и устните му застиват. Чуваше единствено собственото си пресекливо дишане и ударите на сърцето си. Боеше се да мръдне. Нима е възможно? Много предпазливо обърна глава, за да го погледне.
— Шоз?
Не последва никакъв ответ. Невярваща, тя видя, че той е дълбоко заспал. Люси отметна глава назад и изпусна продължителна и колеблива въздишка на облекчение, примесена с недоволство.
19
Отпред беше Рио Гранде. Люси не можеше да каже как се чувства. Горещината на превалящата утрин започваше да става нетърпима. Бяха яздили с умерен ход, без да спират, от изгрев слънце. Тя се благодареше, че имаше сламена шапка на главата, като същевременно се чудеше как е възможно Шоз да ходи гологлав под смъртоносните лъчи на слънцето. Той изряза ивица плат откъм гърба си и я превърза около челото си, за да предпази очите от стичащата се пот. Поспряха на едно възвишение, без да слизат от коня. Сърцето не й даваше покой. Беше седнала както винаги пред него, а той я бе прихванал през талията със сигурна ръка. Понякога горещият му дъх във врата й я омаломощаваше. Не беше проговорил цялата сутрин. За какво ли си мислеше? Щеше ли да я освободи? Струваха ли нещо обещанията на човек извън закона? Трябваше да я пусне, за да се върне при роднините си в Парадайз, които сигурно вече се бяха поболели от тревога. Бяха стигнали границата и тя бе изиграла своята роля. Нямаше причина да я води по-нататък.