— Рио Гранде — обади се той и пришпори коня напред.
Люси се страхуваше да го пита дали ще удържи на думата си. Боеше се, че ще каже „не“. В същото време една част от нея се страхуваше от утвърдителния му отговор. Как е възможно да е такава глупачка? Слязоха в лек тръс към плитководната река. Чорапите на девойката бяха толкова прокъсани, че тя ги захвърли същата сутрин. Водните пръски по голите й нозе я изпълниха с радост. Люси се хвана още по-здраво за седлото, а Шоз я притисна още по-плътно към себе си, синхронизирайки ритъма на телата им с движението на коня. Действията му й припомниха за предишната вечер. Дълги часове й бяха необходими, докато заспи, независимо от изтощението. Допирът на стегнатото му тяло я бе развълнувал и прогонил съня от клепачите й. Ако не се бе изправил лице в лице с действителността предишния ден, трябваше да го стори сега. Той притежаваше магнетично привличане и тя не оставаше безразлична към него. Независимо кой бе и какво бе сторил, тя го намираше много привлекателен. Ако дръзнеше да освободи юздите на разума си, би си припомнила как се любиха и колко неустоимо прекрасно бе всичко. Да храни чувства към подобен мъж бе не грешно, а чудовищно. Ала нейните симпатии, нейната малка слабост, ако наименованието бе подходящо, не значеха нищо. Ако удържеше на думата си, тя нямаше да го види никога повече. Което, разбира се, бе най-добре.
Конят изкачи отсрещния бряг. Бяха в Мексико. Шоз остави животното да се напие, след което продължиха. Люси не можеше да се освободи от натрапчивия въпрос. Колкото повече се отдалечаваха от границата, толкова повече здравомислието й я плашеше и объркваше. След около час Шоз спря коня в издължената сянка на огромно дърво. Тя вече знаеше, че това означава спиране за почивка — освен ако не смяташе да я остави точно тук. Изхлузи се от седлото и нарочно се захвана да изтръсква полата си. Навярно щяха да се разделят на това място. Той я последва на земята, пусна юздите на коня и я погледна. Тя прехапа устни.
— Сега ли ще ме пуснеш да си ходя?
Бледият му, почти сребрист от ярката светлина поглед се спря продължително върху нея. Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди да проговори.
— На две мили от тук има малък град. — Значи все пак щеше да я освободи в края на краищата! — Помисли си, че съм лъжец, нали? — Тонът му бе изпълнен със сарказъм.
— Не, аз… — провлачи тя.
Нещата се нареждаха, както трябваше и тя беше щастлива. С изключение на онази малка тайна част от нея, която остана объркана, дори разочарована. Щяха да се разделят, за да не се видят никога повече. Тя погледна може би за последно разтворената риза, откриваща добре познатата лъскава, бронзова кожа. Прости се мислено с неговите стегнати в син дочен плат бедра, след което извърна поглед. Той я сграбчи за рамото и я извърна грубо към себе си.
— Проклета да си!
Люси зяпна от изненада, но не помръдна, защото хватката му бе сякаш от желязо. Какво го ядоса? И защо гневът му изобщо не я плашеше? Разделена само на една ръка разстояние от него, тя не усети как погледът й се закова в чувствените му устни. Той изруга, изблъска я от себе си и закрачи неспирно нагоре-надолу. Този път нямаше грешка — разочарование й бе истинско. Бе поискала от него да я целуне. Странно, но чувствата й бяха уязвени. Тя отиде до близката грамада от камъни и седна върху един голям каменен блок. Ставите я боляха, а босите й нозе се бяха разранили в обувките. Шоз се бе извърнал. Тя се загледа в него и се зачуди какво му стана. Дали пък няма да го хванат и пратят обратно в затвора? Или пък щеше да свърши на въжето на палача? Не трябваше да я интересува, ала съдбата му не й бе безразлична. Не искаше да го види пак зад решетките, защото изведнъж почувства подсъзнателно, че не той е убил коняря. Той се извърна към нея.
— Ще ми направиш дупка в гърба с този поглед. — Люси се разсмя, но не отвърна очи от него. Изучаваше го спокойно и изпитателно. Това само усили раздразнението му. — Престани да ме гледаш така, госпожице Браг!
— Извинявай — каза тя и се надигна. Тонът, с който й говореше, я засегна отново.
— Да се махаме оттук. И без това прахосахме достатъчно време.
Той хвана коня за юздите. Люси видя как се опита да се протегне, сякаш да уталожи болката в гърба си. Превръзката на доктор Джоунс прозираше под ризата.
— Нека погледна това, Шоз — приближи се решително към него Люси.
— Защо ти е?
— Защото ще си сам, когато ме изоставиш, а раната трябва да се прегледа.
След кратко колебание той седна на една скала, разкопча ризата и я изхлузи от гърба си. Великолепен мъж, помисли си Люси, останала за миг хипнотизирана от мускулестото и изваяно тяло. Насочи мислите си в друга посока и се захвана внимателно да развързва бинта. Превръзката беше прашна и замърсена отвън, затова тя се зарадва да види под марлята чиста рана, осеяна само тук там със следи от антисептичното лекарство. Беше хванала коричка и очевидно оздравяваше бързо. Не се забелязваха никакви следи от инфекция.