— Защо не ми каза досега, че си го искала? — изхриптя той.
Люси не намери приемливо обяснение. Той я прихвана изотзад, издигна я нагоре и я изтика към едно дърво. Устните му жадно поглъщаха нейните. Люси се вкопчи в широките му рамене, докато той я целуваше и се отъркваше о нея. Запъхтяното му дишане се чуваше отчетливо. Тя самата едва успяваше да си поеме дъх. Поклащането на тялото му бе така недвусмислено и неустоимо, че тя го задърпа, за да е по-близо до нея. Едната му ръка се намери изведнъж под полата, между краката й, под гащичките й. Той я потърка ловко и плавно, разтваряйки бедрата й, готов да се настани между тях.
— Надявам се, че си готова — дрезгаво каза той, — защото аз със сигурност съм.
Люси едва успя да осъзнае какво й казва, защото докосването му бе като зов едновременно от ада и рая. Той сграбчи единия й крак и го уви около кръста си. Тя не разбра какво става, докато той не проникна здраво и дълбоко в нея. Тя изпищя изненадано, но той не й обърна внимание, а вдигна и другия й крак, така че тя го обхвана напълно около кръста с гръб към дървото. Когато той започна да навлиза в нея, виковете й отстъпиха място на приглушено стенание. В мислите си тя го молеше за още. Той шепнеше в ушите й неразбираеми обещания. Изведнъж всичко загуби значение и тя експлодира подобно на вулкан. Той зарови лице в шията й с глухо стенание. Яснотата започна да се възвръща и тя почувства как той се освободи в нея. Ноктите й браздяха дълбоко раменете му, а краката й отказваха да го пуснат. Той се отпусна върху й, след което бавно свали бедрата й надолу. Преди още да открие, че не може да стои изправена, Люси се свлече на земята. Когато вдигна глава, го видя да я наблюдава напрегнато, облегнат с рамо върху дървото. Не се усмихваше. Тя не отвърна глава, а продължи да го гледа, изтощена, отслабнала, задоволена. Изразът на лицето му бе невъзможен за разчитане. Потърси укор и презрение, но не ги откри. Не можеше да повярва, че го направиха. Случилото се бе много по-зашеметяващо от преди.
— Не бъди толкова изненадана — изви устни в сурова усмивка той. — Това трябваше да стане още много отдавна.
Люси извърна поглед. Физически се чувстваше презадоволена. Ала у нея продължаваше да зрее друг неуловим копнеж. Той се отблъсна от дървото.
— Наистина съжалявам, че прахосахме последните няколко седмици в разпри, принцесо. Но това сега си го биваше. Не бих могъл и да мечтая за по-хубаво довиждане — усмихна се той. Думите му върнаха Люси в действителността. — Хайде, ставай. Не разполагам с време за губене — намръщи се той на отвлеченото й изражение. — Или си забравила, че съм търсен от закона престъпник, а не сме достатъчно далеко от границата, че да си отдъхна на спокойствие. Искам да стигнем Лас Каситес преди мръкване.
Преди мръкване. Реалността бе груба. Люси бавно се изправи на крака.
20
Той беше ядосан. Ядосан и объркан, всъщност се чувстваше откровен страхливец. Знаеше, че няма причина за такива настроения. Напротив би трябвало да е дяволски доволен — постигна, каквото искаше, а той желаеше Люси от дълго време. Не беше свикнал да чака, за да осъществи желанията си, тъй както нямаше навика да бъде омайван. Всичко за него се свеждаше до похот, но това нямаше значение. Задоволи страстта си, следователно тя трябваше да бъде изключена от неговата ценностна система и разсъдък. Нещата обаче стояха съвсем иначе. Вече съжаляваше, че я взе за заложница и се проклинаше, че не я остави преди границата или даже веднага след напускането на Парадайз. Ала най-много се ядосваше, че преди малко я доведе до оргазъм. Тялото му беше изопнато като струна от напрежение. За щастие Люси не подхвана разговор по пътя към Каситас. Правеше се на засегната. Той не й бе обещавал рози, а ако тя си мислеше, че да вкара самуна си в нейната фурна означава нещо за него, значи беше глупачка. Като него. Защото онова, което той си спомняше най-живо, не бе голото й тяло или нейната страст, а начина, по който беше поставила ръка върху челото му, за да види дали има треска. Сякаш се тревожеше. От много време насам никоя жена не беше полагала грижи за него. Предателската мисъл му се натрапи отново: „Задръж я. Не й позволявай да си отиде“. Сигурно беше полудял! Конят недоволно изпръхтя, когато Шоз го спря с рязко дръпване на юздите. Мигом съжали, затова отпусна поводите и погали животното по врата. Дългокракият мустанг притежаваше куража на най-добрите чистокръвни породи, затова тръсна разбиращо глава. В прашния здрач пред тях можеха да се видят няколко хижи и техните димящи комини. По широката главна улица не се мяркаше жива душа.
— Това ли е Каситас? — запита тя с треперещ глас.