— Не се безпокой — отвърна той. — Имат телеграф и хотел. Разбира се, не от тези, на които си свикнала. — Опит за язвителност. Тя не отговори, но се усети как се вдърви заради грубия му език. Той си даде дума да не се трогва, ако забележи, че тя го мрази. Внезапно я повдигна и я постави на земята, без да слиза от коня.
— Тук ли ще ме оставиш? — запита тя с тревога в погледа.
— Не можеш да влезеш в града в този вид — каза той, като я огледа присмехулно.
Тя механично скръсти ръце пред гърдите си, но без видим резултат. По време на тяхното бягство от закона бе загубила половината копчета на морскосиния жакет, затова той щедро разкриваше полуголата й гръд. Блузата и долното й бельо се бяха впили непристойно, а късите до коляно пола и фусти оставяха дългите, стройни прасци и глезени напълно открити. Люси беше оплела косата си като корабно въже и я беше прибрала на кок, оставяйки края да се влачи върху рамото й. Видът и бе далечен отглас от този на Принцесата от Ню Йорк и Парадайз. Но пък тя беше най-апетитното сладурче, което Шоз бе виждал. Темпераментът й изведнъж лумна и се разпали.
— Ти си отговорен за дрехите ми! — изкрещя тя, без да успее да сдържи сълзите си. — Или по-точно, за тяхната липса! — Тя гневно изтри очи.
— Вече съжаляваме, така ли? — запита той, отпуснат дръзко върху седлото.
— Да! Не!
— Кое от двете?
Тя пое дълбоко въздух.
— Да! — каза Люси с предизвикателно изражение на лицето.
— Чакай тук — каза той, без да се трогне. — Ако някой се появи изневиделица, скрий се в кактусите.
Тя му хвърли убийствен поглед. Без да каже нито дума повече, той препусна в лек галоп към селото. Наистина ли беше започнала да съжалява за случилото се? Той се прокле за сетен път заради глупостта си. Не можеше подвластна на импулсите си госпожица като Люси да не таи скрити помисли. Даде й, каквото й трябваше, и сега ставаше излишен. Не му се искаше да повярва. Изхлузи се от седлото пред най-голямата постройка в селото — местната пивница. В задната й част даваха няколко стаи под наем. Обикновено там пачаврите водеха своите клиенти, но от време на време отсядаше и някой изморен пътник. Шоз не пропусна да забележи четири коня, привързани на перилото пред салона — толкова големи компании не му се нравеха. След кратко колебание влезе в обширното помещение. Подът беше от дървени дъски, покрити с прахоляк и мръсотия. Имаше дълъг барплот и няколко паянтови маси. Във въздуха се носеше гъст дим. Мястото излъчваше мирис на препържен боб, немити тела, цигари и секс. Собственикът Фернандо беше огромен тлъст мексиканец. Както обикновено, той си седеше зад бара и пиеше текила. Компания му правеше един познат на Шоз жител на селото на средна възраст и с бакърен тен на кожата. При влизането на новодошлия се възцари тишина. Шоз се приближи към бара. Вече бе огледал четиримата ездачи. Всички без изключение носеха кръстосани на гърдите си патрондаши, имаха пушки и затъкнати в коланите ножове. Бяха типични, опасни бандити. Как можа да остави Люси сама? Фернандо не би могъл да я опази. Даже не би се и опитал. Щяха да я изнасилят, и то неведнъж, без значение с какво е облечена. Тревогата му се засили. Не можеше да я зареже сама в очакване семейството й да дойде да я прибере. Невъзможно бе и да остане през нощта да я охранява. Не и след като бяха толкова близо до границата. Каситас не беше безопасно убежище, но нямаше друг град от тази страна на Долината на смъртта. Докато не променеше маршрута си и не я оставеше някъде другаде, трябваше да се грижи за нея. От друга страна обаче, беше твърде опасно да се отклонява от своя път и той не възнамеряваше да го прави. Единственото му намерение беше да потърси сигурността на недостъпното си убежище. Което означаваше да я вземе със себе си в Долината. Семейството й можеше да я търси под дърво и камък, но никога нямаше да ги открият в източната част на Сиера Мадре. Никога. Срещата на Люси с нейните трябваше да почака. Когато нещата се успокояха, той щеше да я изпрати до някой от градовете на Залива или дори да я придружи сам. След като взе решение, той почувства как болезненото напрежение го напуска. Не се осмели да се запита защо — в края на краищата действаше така, както повелява колелото на госпожица Фортуна. С парите, задигнати от помошник-шерифа, Шоз си поръча две чаши уиски, които му подействаха като мехлем. После с Фернандо се оттеглиха, за да обсъждат общия си бизнес. Когато гостът напусна пивницата, в колана му беше запасан револвер, в ботуша му имаше малка кама, а ръката му държеше пушка и торбичка с муниции и храна. Четиримата ездачи го изпратиха с напрегнат поглед. Люси не беше там, където я остави. Притеснението му не беше голямо въпреки необходимостта да продължат веднага. Къде ли беше палавницата? Дали най-накрая не се бе решила да бяга? Изведнъж му мина през ума, че причината може да е някой безпризорен главорез или гърмяща змия. Шмугна се в гъстия бодлив шубрак, неспособен да я повика по име, защото сърцето му щеше да се пръсне от страх. Шоз се закова на място и се заслуша внимателно в шумовете на настъпващата нощ. До слуха му достигна далечният вой на глутница койоти. Много по-близо се разнесе възможно най-предпазливият и неуловим шум, предизвикан от триенето на нещо меко в камък. Той рязко се извърна, но видя само опашката на самотен опосум. Не може да е побягнала сама и полугола сред безбрежната мексиканската пустош. Дали не я бе открил някой бандит? Връхлетя го чувство на безпомощна ярост и той несъзнателно сви длани в юмрук, след което пришпори коня и започна да обикаля във все по разширяващ се кръг. От време на време спираше да се ослуша. Изведнъж дочу сподавения й стон. Препусна с изваден пистолет в посока на звука и след десетина ярда се натъкна на покрито с камънак оголено място. Люси седеше на земята, облегната с гръб на една скала, и плачеше. Първата му мисъл бе, че някой я е наранил. Тъкмо се канеше да скочи от коня и да й се притече на помощ, когато тя го видя и се изправи, триейки лицето си с длан.