— Какво стана? — Тя го стрелкаше с очи право в лицето. — Какво, по дяволите, се случи? — настоя той, хванал я с две ръце за раменете.
— Нищо.
Той не можа да повярва, не и след като се бе скрила тук, обляна в сълзи, карайки го да я търси цял час.
— Лъжеш. Защо не кажеш какво стана?
— Нищо! — изкрещя му тя.
Шоз отстъпи назад. Дали пък не се криеше от него?
— Защо плачеш, Люси?
Проблемът бе, че той се досещаше за причината и започваше да се намразва.
— Защо плача ли? — разсмя се истерично тя. — Ти ме отвлече и ме влачи със себе си през половината Тексас, за да ме докараш дотук, след което ме питаш защо плача.
— Вчера не плачеше.
— Вчера си беше за вчера — отговори с треперещ глас тя.
Образът на грижовната й ръка, която го докосва, по челото, се завърна отново, последван от жежкия спомен за това как се бяха любили.
— Който си играе с огън, рискува да се опари.
Брадичката й се вирна предизвикателно.
— Недей да се ласкаеш сам.
С това той можеше да се справи. Войнственият й гняв бе далеч повече за предпочитане пред сълзите.
— Ставай! — изкомандва той и се метна на коня. Тя протегна ръка и той я хвърли на седлото зад себе си. След това подкара коня в лек тръс за първи път на изток. Люси се вкопчи зад него.
— Къде отиваме? — тихо запита тя. Каситас е нататък.
Той ясно усещаше натиска на налетите й гърди в гърба си.
— Докато не искам да те сполети нещо по-лошо от смъртта, не мога да те оставя тук. Аз пък от своя страна не смея да прекарам нощта толкова близо до границата.
Първоначално Люси не можа да осмисли думите му, след което мозъкът й заработи с пълна скорост.
— Какви ги говориш? — извика тя. — Не те разбирам.
Жребецът се спусна в една скалиста седловина.
— В селото имаше четирима бандити, които не биха дали и пукнат грош коя си, стига само да си жена. Стана ли ти ясно сега?
— Ужасно — каза сподавено тя, с устните й почти докосваха ухото му, когато се блъсна в него при една неравност.
Той искаше да се отдалечат колкото се може по-скоро от Каситас, затова пришпори здраво коня. Напрежението не му попречи да изчака търпеливо следващия й въпрос, зададен с треперещ глас.
— А тогава къде ще ме оставиш?
— Няма да те оставя никъде.
— Какво? Нали каза, че ще ме освободиш!
— Забрави го. Оставаш с мен.
21
Земята се затресе под тропота на десетки галопиращи копита, които изпълниха въздуха с гръмотевичен тътен. Плътна маса от коне и ездачи препускаше през знойната тексаска пустиня в посока Рио Гранде. Кавалкадата забави ход като един и постепенно спря.
— Рио Гранде.
Рейд се обърна към баща си със светнали очи.
— Не можем да спрем сега, защото и без това загубихме твърде много време.
Дерек, Ник, Рейд, Брет и Сторм яздеха начело на хайка от петдесет човека, включително шериф Сандърс и четирима тексаски рейнджъри. Всички заедно представляваха внушаваща страхопочитание гледка. Бяха облечени еднакво в изпрашени панталони от кожа, вехти ботуши, напоени от пот памучни ризи, завързани около врата кърпи и нахлупени ниско опърпани каубойски шапки. Всеки един беше въоръжен до зъби. Пушките бяха затъкнати в калъфи, а отстрани на коланите се полюшваха барабанлии с шест патрона. Дерек носеше дълъг нож с двуостър край. Плашеше не толкова големият им брой и огневата им мощ, колкото излъчването на сила, ярост и решителност, които биха накарали всеки да се замисли, преди да излезе насреща им. За щастие Фред беше открит само час, след като бе овързан като вързоп в затворническата килия. Изчезването на Люси все още не бе разкрито и можеше да остане незабелязано, ако не бяха намерили Фред, който разказа цялата история. Незабавно се сформира отряд и само два часа след отвличането на Люси страховитата хайка беше по петите на бегълците. За нещастие надделя мнението, че Шоз ще се отправи директно на юг към границата, затова се втурнаха да търсят следите му натам, след което се наложи да се връщат обратно чак до Парадайз. Преследваният се оказа хитър и изкусен. Всъщност бе поел на запад по един от притоците на река Пекос, за да ги заблуди. Това им стана ясно със сигурност, когато късно същия ден Ник намери големи парчета плат от Люсините фусти да се ветреят върху един храст до брега, очевидно отрязани и захвърлени. От това следваше да се очаква придвижването на Шоз да става надолу по течението. Рейд едва не си загуби разсъдъка. Последва разгорещен спор. Дали преследваният щеше да тръгне на запад към Ню Мексико, или щеше да се опита да ги заблуди? В този момент към тях се присъединиха извиканите на помощ рейнджъри. Хайката се раздели на две. Половината пое на запад начело с трима рейнджъри, а останалите се отправиха право на юг към границата. Всички от семейство Браг инстинктивно усещаха, че Шоз ще побегне към Мексико, затова се насочиха вкупом натам; Ден по-късно бяха достигнали Рио Гранде, без да открият други следи от Люси и нейния похитител. Разчитаха на инстинкта и здравия разсъдък, затова липсата на доказателства, че са във вярната посока, внесе объркване в редиците им.