В края на краищата той излъга. Люси потърси убежище от измамата в бурен гняв. Беше за предпочитане пред разочарованието и слабостта. Пръстите й се впиха в раменете му, докато се носеха в галоп между два стръмни склона все по-далеч и по-далеч от Каситас.
— Нали каза, че ще ме освободиш!
— Млъквай! — сопна се той, водейки коня нагоре по една извита пътека точно преди да започнат изкачването на планината.
Люси не беше способна да разсъждава логично, изцяло подвластна на емоцията, и премина към действие, като се пусна от раменете му и скочи заднишком от коня. Приземяването беше болезнено и моментално й изкара въздуха. Беше паднала настрани, при което само вратът й се понатърти малко. Изпълни я бясно отчаяние. Повдигна се от земята и побягна. Ясно чуваше виковете му зад гърба си. Шмугна се в един разклонен храсталак, изостави пътеката и се заизкачва по единия от склоновете на дерето. Препъна се и падна, след което съпроводи с писък плъзгането си надолу. Претърколи се един-два пъти, като се натъкваше по пътя си на камъни и коренища, неспособна да се спре, докато не се намери най-накрая върху гладкото каменно дъно на пролома. Той я извика по име. В гласа му имаше стаена тревога. Без ни най-малко колебание пришпори коня с все сила. Животното се плъзна надолу по стръмния склон, като разриваше с копитата си скални отломки на всички страни. Шоз скочи от седлото преди още да са достигнали дъното на клисурата. Конят гневно изцвили, борейки се да запази равновесие, докато неговият ездач се втурна към неподвижната фигура, просната в цял ръст с лице в прахта. Паниката го проряза, но той успя да се овладее и когато коленичи до нея, гласът му бе спокоен и контролиран. Прихвана я за раменете със сигурни и грижовни ръце.
— Чуваш ли ме?
— Да — отвърна тя е немощен глас.
— Добре ли си? Счупи ли нещо?
Люси се опита да определи състоянието си, все още заорала лице в земята. Ясно усещаше как дланите му я проучват за счупено. Трудно бе да каже дали е добре, цялото тяло я болеше ужасно, но болките бяха започнали още преди два дена и тя не можеше да ги разграничи от сегашните наранявания. Той й помогна да седне.
— Проклет да съм, ако това не е най-голямата глупост, която съм виждал — изруга той и я стисна още по-здраво.
— Ти ме излъга! — извика тя. За неин ужас очите й плуваха в сълзи. Беше в много уязвимо положение, което нямаше нищо общо с физическите й страдания. Опита се да се овладее. Какво означаваше фактът, че той бе готов да я зареже безцеремонно малко след като я люби толкова бурно? Не би трябвало да очаква нищо от него, но се оказа наивна, толкова наивна, затова сега я болеше повече от всякога. Най-малкото можеше да бъде по-мил, вместо да се прави, че раздялата им не го интересува. Нищо не му струваше да я прегърне и целуне, да й каже, че е нещо специално, че ще му липсва, дори това да е лъжа. Той си оставаше копеле, а тя се оказа пълна глупачка да се привърже към него.
— Защо плачеш? — запита мрачно той. — Твърде често ти задавам този въпрос.
— Не плача — каза ядно тя. — Искам да ме оставиш тук. Вече знам, че обещанията не означават много за човек като теб.
Той се навъси и тя остана доволна, че е успяла да го раздразни.
— Не ме ли чу, госпожице Браг? Ако те бях оставил там, онези мъже щяха да те изнасилят. Което нямаше да ти хареса, повярвай ми. А сега ставай.
Люси му позволи да й помогне, защото той не й остави друг избор. Трепереше, цялата в контузии, а болката беше навсякъде. Конят тихо пръхтеше недалеч от тях, също ударен. Шоз изруга и го потупа по шията. Люси усети чувство на вина; бедното животно им помагаше храбро, а окуця заради нея.
— Какво ще правим сега! — запита тя.
— Ще вървим пеш — отговори кратко той.
Тя занемя. Краката я боляха и знаеше, че е неспособна да ходи.
— Не мога!
— Разбира се, че можеш — каза Шоз и освободи коня от пушката, завивката и торбите с провизии.
Жребецът щеше да се върне в Каситас или да бъде открит от някой фермер. Шоз гледаше Люси в очакване, протегнал подканящо ръка.
— Не мога! — сопна се тя.
— Не ми е приятно да ти го кажа — подхвана той, — но мъжете от Каситас са крадци и изобщо не се съмнявам, че в момента идват насам, за да ме открият. Хайде да тръгваме.
Всяка крачка беше истинско изтезание, но Люси загърби болката и закуцука редом до него. Той я издърпа за ръката нагоре по възвишението. Тя разбра, че никога не би могла да се справи без него. Когато се намериха върху пътеката, двамата ускориха ход. Това бяха най-дългите десет минути в живота й. Той я влачеше по тесния и извит път нагоре и все нагоре, докато тя се препъваше и залиташе след него. Въпреки че носеше пушката и торбите с провизии, той не я пусна да падне нито веднъж. Ръката му я обхвана като скоба през кръста. Единствено неговата издръжливост и решителност й даваха сили да продължава. Най-накрая Люси разбра, че ще се строполи на земята, освен ако Шоз не я вземеше на ръце.