Когато се повдигна, гърбът й яростно напомни за себе си, а вратът й едва се помръдна. След падането в клисурата предишния ден тялото й беше вдървено като дъска. Изохка, когато се опита да стане, защото краката й не се подчиниха. На всичко отгоре движението раздразни многобройните рани по коленете й. Тя се усъмни, че ще може да изкара деня. А трябваше да се оправя и с Шоз.
Той пък се успа въпреки твърдото намерение да не го прави. След като се измъкна от пещерата, се спря насред ярката слънчева светлина и прецени, че е някъде към девет.
Не остана доволен, защото вече бяха загубили три-четири часа.
Спусна се внимателно по скалния насип, след което скочи от огромен каменен отломък, за да проследи дирите на един елен до ръба на скалата. Тогава вдигна към очите си бинокъл.
Южно и източно от тях не се забелязваше никакво движение. Само изтерзан от жегата, безводен терен, предхождащ възвишенията на планината. След това Шоз се извърна на изток в посока на Каситас. Около съненото градче не се виждаше нищо необичайно. Хълмът, по който се изкачваха, блокираше изгледа на север.
Шоз пъргаво се спусна от скалата и пое по неравната пътека на запад, докато тя не се издигна рязко нагоре. Тогава той я изостави, пресече една гранитна площадка и се прислони между два масивни скални блока, за да погледне към тясната ивица, по която бяха минали с Люси.
Кръвта му изведнъж се смрази, а ударите на сърцето му отекнаха чак в слепоочията. Под него хайката кръжеше в търсене на следи. Веднага разпозна в лицето на Дерек и Люсиния баща Рейд нейните водачи. Втурна се обратно към пещерата, без да губи нито секунда.
Налагаше се да потеглят незабавно и да се движат бързо, Шоз не можеше да разчита, че няма да открият следите му, но бе убеден, че ако успееха, това щеше да стане най-рано в следващите час-два. Беше се изплъзвал от твърде много преследвачи, което обаче не означаваше, че не трябва да бърза. Всяка секунда бе от значение, защото в момента се намираше почти в лапите на преследвачите.
Изведнъж се сети, че моментът да се отърве от нея бе много подходящ. Би могъл да остави Люси Браг на такова разстояние от семейството й, че да я чуят, ако извика. Нямаше извинение да не я освободи точно сега.
Ала лукавият му ум намери повече от половин дузина основания да не го стори. Ако я оставеше с незапушени уста, виковете й щяха да привлекат хайката, при което той нямаше да разполага със съдбоносното за един преследван предимство. Ако пък й запушеше устата и я завържеше или не й кажеше колко близо са нейните хора, тя можеше никога да не ги открие и да стане лесна плячка на безводния и суров пейзаж.
Дори ако изнамереше начин едновременно да я освободи и да вземе добър аванс, законът дъхаше във врата му и той не можеше да се откаже от своята най-скъпоценна разменна монета, в случай че не успееше да се изплъзне. За нищо на света не би позволил да го тикнат отново в затвора. Продължи да разиграва различните варианти, но във всеки от тях освобождаването на Люси отсъстваше.
Шоз се шмугна в пещерата. Пленницата му си стоеше там, където беше прекарала нощта. Той се захвана да оседлава конете бързо и умело, но без излишна припряност.
— Ставай — нареди й с безизразен глас, — успахме се, затова трябва да побързаме.
Люси се изправи с пъшкане и охкане. Той я погледна пронизващо, докато затягаше поводите, и видя сълзи в очите й. Тя накуцваше.
— Какво ти има на краката?
— Мисля, че имам пришки.
Нямаха време да се занимават с това. Страхът го прорязваше като нож и той с усилие успяваше да не го показва.
— По-късно, Люси.
— Какво се е случило? — погледна го въпросително тя.
— Трябва да се измъкваме от тук — отвърна той и изведе конете. После се върна и й помогна да излезе.
— Има ли някой след нас?
На върха на езика му бе да й каже, че други бандити са по петите им, но се въздържа. Погледите им се срещнаха: нейният — питащ и уязвим, неговият — мрачен и неразгадаем. Не можеше да я лъже.
— Искаш ли да ме видиш на бесилото, Люси? — запита кротко Шоз.
Устата й се отвори, но отговорът дойде доста по-късно.
— Не.
— Тогава да тръгваме.
Показаха се на ярката слънчева светлина. Зад тях се задаваше законът и Люси го осъзнаваше ясно. Би могла да закрещи, да вика за помощ, да ги осведоми за присъствието си.
Тя се взря в Шоз, който водеше животните по една много тясна, едва различима животинска пътека. Не беше ангел, но тя не му желаеше злото.
Ръцете му предишната нощ, докато я лекуваше, бяха толкова нежни.
Тя прогони всички неуместни мисли и се запрепъва след него. Молеше се само да не съжалява за решението си.