Когато до ушите му достигна дълбоката й въздишка, той се извърна да я види. Навярно забеляза притеснението й, защото дръпна юздите на коня и я изчака да се изравни с него.
— Какво е това? — задъхано запита тя.
— Сякаш това е проклетият ми гроб — каза той и погледна към надвисналите канари.
Казаното от него съвсем не я разведри.
— Глупаво чувство.
— Права си. Струва ми се, че всеки пристигнал тук го усеща, защото е свързано с разположението на Долината. Трябва да имаш предвид, че сме под морското равнище.
Очите й се разшириха. Значи бяха стигнали до центъра на Земята, където никое човешко същество нямаше правото да…
— Не се стряскай толкова. Не е като да сме умрели и да сме се преселили в ада. — Той се усмихна сам на зловещата си шега.
— Вижда ми се неестествено — отбеляза Люси, без да престава да се озърта стреснато наоколо.
Нищо чудно, че Долината бе толкова безжизнена и застинала в покой, защото наоколо не се забелязваха даже дървета. Името беше избрано подходящо. Нима тук можеше да има форма на живот?
Той не й отговори. Продължиха да яздят в мълчание. Люси почувства облекчение, когато се отдалечиха от смазващата близост на застрашителните стени от гранит и тя можа да види небето.
Мислите й се върнаха наново към нейния похитител. Той яздеше безгрижно пред нея, сякаш пътуването беше излет в парка. Съпротивителните му сили и мощ я удивляваха още повече, защото тя самата се бе превърнала в смазана от болката развалина.
Миналата нощ Шоз поиска да легне с нея. Не го каза, но Люси усети от момента, в който спряха да лагеруват. Очите му говореха по-красноречиво от думите. Когато тя го погледнеше, той я фиксираше с настойчив интерес.
За разлика от него пленницата не бе заинтересувана. Не толкова заради обидата, която почувства след последната им страстна любовна прегръдка. Времето, този вечен лечител, накара чувството да позаглъхне. Не и защото си бе научила вече урока. Естествено, че чувственият му поглед накара всичко в нея да настръхне, но нищо не можеше да сравни в този момент с пълното изтощение на израненото й тяло и нуждата за отмора. Тогава й се искаше единствено да се строполи на земята и да се погрижи за пламналите си ходила. Когато простря крака, втвърдената кървава коричка на раните се изпъна болезнено и тя не успя да потисне стенанията си.
Той приготви храната, докато тя се луташе между дрямката и съня. Желанието му беше осезаемо. Сексуалното му привличане бе толкова настоятелно и силно, че достигаше до нея чак от другия край на лагерния огън.
Показа се достатъчно възпитан да не я доближава, след като тя привърши с храната. В съня си обаче я държеше в обятията си и свойски я докосваше по бедрото, по гърдите, навсякъде.
На сутринта Люси се показа благодарна заради проявената от него деликатност. Освежена от здравия сън, дори съжали, макар и съвсем слабо, за онова, което не се случи. Беше безкрайно изненадана, защото доколкото го познаваше, той би трябвало да я прелъсти властно, подобно на неин господар. Или не го бе опознала добре, или желанието му не бе така силно, както се беше надявала. И двете възможности я разстроиха много.
Люси се откъсна от мислите си, когато й се стори, че различава в далечината форми, дело на човешка ръка. Запримига невярващо. Какво бе това, игра на природата или жилища в мексикански стил? Наистина ли това място бе обитавано? Когато се доближиха достатъчно, тя видя за голямо свое успокоение група постройки — няколко преградени кошари за животни и една по-голяма сграда встрани, която наподобяваше ранчо.
Прекосиха широка и плитка река. Коритото й бе заобиколено от ниски дървета. Гледката на потока, дърветата и обраслите с трева брегове беше ободряваща. В действителност Люси дори се усмихна.
Една група от здрави млади жени переше. Около тях се гонеха и закачаха малчугани, а ония, които все още се учеха да ходят, правеха купчини с пясък близо до майките си. Жените заслониха очи с длани, за да видят кой минава. Лицата им бяха безизразни. Всичките бяха мексиканки с тъмна кожа и черна коса и носеха широко отпуснати и меки бели блузи и едноцветни поли. Всички разговори се прекратиха. Дори и децата се спряха, за да огледат новодошлите мълчаливо. Люси също ги загледа с любопитство. Обърна се към Шоз, който яздеше редом до нея.
— Това село ли е?
— Може да се каже.
Отговорът му я обезпокои, защото тя почувства, че за първи път от много дни е престанала да бъде център на неговото внимание.