— А онова там ранчо ли е?
Този път той не я погледна, а само се засмя.
— Не.
Тя си помисли същото. Пред нея беше или забравено от бога село, запокитено дълбоко в планините Сиера Мадре, или убежище, където Шоз се криеше при опасност. Но ако беше скривалище, какво правеха тук всичките тези жени и деца?
Голямата къща беше разположена близо до широката река, а пред нея имаше няколко други още по-разлистени дървета, които посрещаха пътника с гъста сянка. Всичко приличаше на оазис сред безводна африканска пустиня. Постройката имаше гостоприемен вид, без да блести с нещо изключително. Най-забележително бе нейното местоположение в забравения от бога и хората кът. Имаше правоъгълна форма, беше боядисана в жълто, а покривът беше от дърво. В близката кошара имаше няколко чудесни коня, а малко по-нататък се редяха по-малки къщи, навеси и бараки.
В момента, в който Шоз закова коня пред къщата и слезе на земята, една облечена в ярки цветове жена се втурна с радостен вик навън, прелетя разстоянието, което ги разделяше, и се хвърли в прегръдките му.
Люси остана като зашеметена.
Шоз остави жената да се изприказва, плътно притисната о него. Тя говореше завален английски.
— Къде се загуби, скъпи? Уплашихме се, да не си — ох! Страх ме е да го произнеса. Какво стана, сърце мое? Добре ли си?
Тя държеше лицето му между дланите си.
Люси не искаше да повярва. През цялото време, докато той я преследваше, тази жена тук го е чакала! Обхвана я див бяс, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.
Непознатата беше по-ниска от нея. Косата й бе гъста и се спускаше на масивни кичури до раменете. На Люси й се стори, че прическата й има формата на птиче гнездо, от което не можеше да се види лицето.
Беше облечена във фрапантна оранжева блуза с къси ръкави, която откриваше щедро целите рамене. Материалът беше ефирно прозрачен и едва прикриваше чифт налети гърди. Жената носеше изтъкан в бяло и черно колан, който подчертаваше тънкия й кръст. Розовата й пола беше още по-скандална, защото под нея нямаше нищо. На едната си ръка беше надянала дузина сребърни гривни, а на ушите си носеше огромни като обръчи обици.
Вътре в себе си Люси я оприличи на курва. Но когато видя лицето й, нещо в нея се прекърши. Най-екзотичното същество, което бе срещала. Лицето й имаше идеална сърцевидна форма, кожата й бе матова като старо злато, очите — огромни и черни, заслонени от дълги мигли и много красиви. Съвършената уста бе подчертана от червения руж. Жената се обърна към нея и остана не по-малко удивена.
— Коя е тая? — Възклицанието й скоро бе удавено в пълноводен поток от испанска реч.
Въпреки че жената изглеждаше като същинска циганка и беше без съмнение пачавра — негова пачавра със съмнително потекло — и Люси не можеше да падне дотам, че да се сравнява с нея, в момента видът й бе ужасен, докато нейната съперница изглеждаше непоносимо красива. Изведнъж нюйоркчанката се почувства толкова изморена, че почти се срина от коня.
— Млъкни, Кармен.
Жената прекрати многословното си излияние. Шоз я хвана за брадичката.
— Тя е моя заложница.
— Върви по дяволите! — настръхна ядосано Кармен, докато щедрата й гръд тежко се повдигаше.
— Толкова ли дълго ме е нямало, та си забравила английския? — запита спокойно той. — Тя е моя заложница.
Кармен бързо би отбой, но само секунда по-късно се сгуши отново в прегръдките му, притискайки се плътно към него.
— Какво да направя за теб, сърце мое? Само ми кажи! — занарежда тя и започна да го гали по лицето.
Определено бе проститутка, ако се съдеше как триеше гърдите си по цялото му тяло.
— Топла и вкусна храна — каза той, гледайки към Люси, — гореща баня и малко уиски.
— Само това ли? — запита тя и плъзна ръце под износената му риза.
— Това също, но по-късно — каза той, без да се усмихне и я отблъсна от себе си.
В същия момент се раздаде детски писък, последван от топуркането на нечии нозе. Душевният потрес на Люси бе още по-голям, когато едно малко чернокосо момче се хвърли право върху Шоз с виковете:
— Татко, татко!
Шоз завъртя хлапето във въздуха със светнало лице. Люси никога не бе виждала подобна усмивка. Тя извираше от очите, от сърцето, право от неговата душа. Детето се вкопчи в него. Беше на около шест, дребно и мургаво като баща си и майка си.
Люси не можеше да гледа повече. Изведнъж й призля. Шоз и малкият си бъбреха щастливо, но тя не слушаше. Щастието и обичта им бяха очевидни. Тя се подпря върху оградата на добитъка. Не можеше да заплаче точно сега, докато жената я наблюдаваше. Дали пък не му беше съпруга?
Въпросът сякаш не се нуждаеше от отговор.