— Да, сеньорита — усмивката му беше лека, но щастлива.
Тя понечи да угаси лампата.
— Не! Татко ми разрешава да я оставям да свети.
— Не знаех — усмихна се разколебана Люси.
Погледна го с желанието да му предложи нещо, някаква утеха, защото той наистина изглеждаше нещастен. Погали го по главата, оставяйки пръстите си заровени в копринената мекота на косата му.
— Искаш ли да ти донеса малко топло мляко? Ще ти помогне да заспиш.
— Да, сеньорита — този път усмивката му беше срамежлива.
Люси също му се усмихна и отиде да сгрее млякото. Когато му го донесе, приседна на леглото до него, и докато той отпиваше, му разказа за петимата си братя, най-малкият от които — на неговите години.
— Наистина?
— Най-сериозно.
— И аз бих искал да имам брат или сестра.
Люси се насили и отново се усмихна.
— Сигурна съм, че ще имаш. А сега… — тя взе празната чаша от ръката му — заспивай. Аз съм в другата стая. Ако ти потрябвам, ела и ме вдигни, без да се притесняваш. Няма да имам нищо против.
— Честно?
— Напълно.
— Мама би ме шляпнала, ако някога вляза в нейната стая — заяви той. — Казала ми е да не го правя, каквото и да става.
Люси беше ужасена. Казаното от Роберто я накара да осъзнае, че майка му не искаше той да прекъсва насладата от любовния акт.
— Аз не съм като майка ти — каза спокойно тя. — Повикай ме при нужда. Лека нощ, Роберто — пожела му вече при вратата.
— Буенас ночес, синьорита.
29
— Как правиш курабиите, Линда?
Линда я изгледа внимателно. Беше утринта на поредния жарък влажен ден. Навън слънцето грееше с цялата си мощ.
— Курабии ли, сеньорита?
— Да, за Роберто.
— Ще ви покажа, сеньорита, много е лесно — грейна Линда.
— Не мисля, че Кармен трябва да разбере — усмихна й се Люси и хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не я подслушва. — Имам чувството, че няма да й хареса, ако аз изпека курабии за сина й.
— Това ще бъде нашата тайна — каза Линда.
Кармен все още спеше, затова жените замесиха една доза курабии със захарна глазура от скъпото бяло брашно. Беше необичайно късно за Кармен да бъде все още в леглото, защото обикновено ставаше преди Люси, за да я буди грубо с удари по вратата. Миналата нощ Люси не спа добре. Мисли дълго за изоставеното малко момче и за неговия суров и необщителен баща. В безкрайните часове на нощта, когато мислите нарастваха и приемаха нереални пропорции като приказни чудовища, тя беше споходена от ужасно прозрение. Един мъж, способен на такава привързаност към малко дете, не можеше да бъде завършен и безнадежден негодяй. У Шоз имаше дълбок и потаен източник на чувствителност, състрадание и дори обич. Това беше най-ужасното откритие, което беше правила.
Това, че обича Роберто, не означава, че ще може да обича и теб, беше последната й ясна мисъл, преди да се унесе в сън.
Люси се разбуни малко след полунощ, когато Кармен се прибра не твърде предпазливо, потраквайки шумно с токове и ругаейки изпречилата се на пътя й в тъмното маса. Люси се запита за часа, преди отново да се замята в неспокоен сън. Нощта измина в странно редуване на отделни сънища с неизменен главен герой Шоз.
След приключването на обяда и разтребването на масата Люси беше свободна за традиционната сиеста. Тогава тя изпече бисквитите с нарастващо нетърпение, сложи ги в малка кошница и отиде да търси Роберто. Откри го да лови риба при реката далеко от къщата. Въдицата му беше направена от лъскав син алуминий и беше най-вероятно купешка. Очите му светнаха, когато я видя.
— Каква хубава въдица — каза весело Люси. — Откъде я имаш?
— Татко ми я донесе от Тексас — отвърна гордо Роберто. — Миналата година за рождения ден.
Думите му я притесниха и я върнаха към мисловното буйство и възбуда от предишната нощ, както и към заключението, че Шоз не е такъв безмилостен бандит, за какъвто го смяташе. Тя приглади полите си и седна до момчето.
— Искаш ли да си поделим курабиите?
— Курабии? — подскочи при изричането на магическата думичка Роберто.
Люси се усмихна, когато момчето се изправи, забравило цялата си срамежливост. Тя не съжали, че ще прекара следобедната почивка заедно с него. Жертвата си заслужаваше заради изписаното върху замисленото малко лице удоволствие.
Дните се точеха бавно, подобно на плитката и ленива река. Люси откри мазоли върху възглавничките от вътрешната страна на пръстите си, а след още няколко дни забеляза как нейната кожа с цвят на слонова кост беше придобила златист оттенък. В косата й също се прокрадваха избелели от слънцето непокорни кичури. Тя се огледа критично и реши, че видът й е не по-малко екзотичен от този на Кармен.