— Откъде знаеш това? — учуди се Ранулф.
— Само един професионален воин, способен да борави с голям двуръчен меч, може да разсече човек през кръста: конят е препуснал нататък, оставяйки обезглавената горна част на трупа на тайнствения огън. Той пък откъде се е взел, а?
— Тамплиерите? — прекъсна го Ранулф. — Те носят двуръчни мечове.
Корбет се усмихна.
— Сега вече разбираш интереса ми. Остани на място. — Той извади меча си. — Сега ти ще си жертвата, а аз нападателят.
Корбет хвана дръжката на меча с две ръце, втурна се напред и халоса леко корема на Ранулф с плоското на острието.
— Така ли е станало, господарю?
Корбет прибра меча в ножницата.
— Вероятно. Но защо жертвата е препускала към меча? Защо не е предпочела просто да се обърне и да избяга?
— Било е тъмно — отбеляза Ранулф.
Корбет поклати глава.
— Нещата не се връзват. Защо му е било да разсича човека на две половини и след това да изгаря горната? И ако жертвата е била някой случаен пътник, защо не е избягал?
— От къде да знаем, че е бил случаен? — рече Ранулф.
— Ами друго оръжие не било намерено — отвърна Корбет и се втренчи в пътя. — Така че не е била оказана голяма съпротива.
— Жертвата към Йорк ли е отивала или е идвала оттам? — попита Ранулф.
Корбет поклати глава.
— Доколкото видях, не е постъпило нито едно запитване за местонахождението на някой гражданин, нито пък е постъпвала молба за издирване.
— Кое те кара да мислиш — обади се Малтоут, — че нападателят е бил рицар-тамплиер?
Корбет потупа шията на коня му.
— Именно това ми се нрави у теб, Малтоут. Питаш винаги на място. Мисля, че е бил рицар — продължи той. — Както вече казах, нужна е не само изключителна сила, но и ловкост, за да се разсече един човек на две. Представи си, Малтоут, как убиецът се спуска към жертвата с меч в ръка, после го изнася назад като фермерска коса и отсича горната половина от тялото на другия, малко над чатала. Само обучен рицар, опитен воин може да върти меча с такова умение и сила. Виждал съм да го правят в Шотландия и Уелс. Подобна вещина се придобива само след години военен опит.
— Но защо тамплиер? — настоя Малтоут.
— Заради уменията им и близостта на мястото на убийството до Фрамлингъм. Също така, доколкото зная, единствените други рицари, способни да нанесат такъв удар, са били в едновремешната свита на краля.
— Значи убийството на този уединен път и смъртта на нападателя в града са свързани? — попита Ранулф.
— Да, и двамата са убити, а телата им са изгорени. Но защо и от кого, си остава загадка.
— Ами ако жертвата е тамплиер? — попита Малтоут, окрилен от похвалата на Корбет.
— Възможно е — отвърна господарят му. — Това би обяснило защо никой не се обади да прибере останките и защо все още не са открити конят и другата половина от трупа на нещастната жертва. Само че — прибави бавно той, — кой знае защо си мисля, че не е бил тамплиер. — Сетне сви рамене. — Но и за това нямам доказателства.
Той се взря първо в опърлената земя, после в зеления сумрак между дърветата.
— Ще видим — промърмори накрая, качи се на седлото и тримата продължиха пътя си.
Известно време яздиха в мълчание. Корбет мислеше за камарата главоболия, която го очакваше. Коя бе жертвата на този безлюден път? Защо беше убит и защо бяха запалили трупа му? Защо никой не бе разпознал тялото? Защо онзи тамплиерски сержант се беше опитал да убие краля и на свой ред бе изпепелен от тайнствения огън? Дали Орденът на тамплиерите бе чак толкова затънал в интриги и алчност? Възможно ли бе да има някакъв таен заговор за погубване на владетели чрез убийства и черна магия? Кой беше Стрелецът? Корбет затвори очи и остави коня сам да следва пътя. После и тази работа с фалшивите пари: кой разполагаше със средствата да сече хубави златни монети? Откъде идваше скъпоценният метал? Как се разпространяваше? Дали и това нямаше връзка с тамплиерите? Може би бяха открили мечтаната тайна на алхимиците — как да превръщат неблагородни метали в злато? Корбет отвори очи. И какво можеше да направи той във Фрамлингъм? Носеше пръстена на краля в кесията си и кралското пълномощно в дисагите, но как щяха да реагират тамплиерите? Едва ли можеха да му откажат гостоприемство, но пък и нямаше гаранции, че ще му съдействат. По едно време Корбет усети, че умът му се върти на едно място като пале, което гони опашката си. Беше толкова потънал в мислите си, че се сепна, когато откри, че са стигнали отбивката за Фрамлингъм. Веднага щом той и другарите му наближиха тежките, украсени с ковани гвоздеи порти, Корбет усети, че нещо не е наред. В малката наблюдателна кула над портите се мяркаха хора, а отпред на стража бяха застанали група стрелци във величествените бели униформи с червени кръстове на ордена.