— Какво има? — изписка пронизително сестра Сесилия, като полагаше усилия да удържи иначе хрисимия кон, който сега пристъпваше неспокойно от крак на крак, сякаш доловил миризмата.
— Не знам — отвърна Търстън. — Чуйте!
Двете монахини се подчиниха. Точно тогава до ушите им долетя конски тропот, който бързо се приближаваше към тях. Търстън едва свари да ги избута настрана, когато конят се появи. Препускаше като обезумял, с протегната напред шия и свити уши. Търстън се запита трескаво дали не може да спре връхлитащото животно. Конят ги зърна. Първо продължи да препуска, но сетне се обърна напряко на пътя, вдигна се на задните си крака и отново се втурна напред. В този момент кръвта в жилите на Търстън се смръзна: отсечените крака на ездача все още си стояха, здраво захванати в стремената.
— Какво беше това? — прошепна сестра Сесилия.
Търстън клекна до пътя, притиснал стомаха си с ръце.
— Търстън! — викна сестра Марша. — Какво има?
Водачът им обърна гръб и повърна на тревата. Сетне грабна меха с вино, закачен за седлото на сестра Сесилия и без да обръща внимание на възраженията й, извади запушалката и почти изля виното в гърлото си.
— По-добре да тръгваме!
Пъхна обратно запушалката, хвърли меха на сестра Сесилия и без да се обърне назад, продължи по пътя. Тримата свърнаха зад завоя и се приближиха плахо към огъня, който бушуваше в началото на гората. Докато конят й пристъпваше неохотно към пламъците, сестра Марша се задави от ужасната воня. Сетне хвърли един поглед към огъня, който жадно поглъщаше отсечената горна половина на някакъв труп, нададе писък и се строполи като чувал от седлото, загубила свяст от отвратителната гледка.
Първа глава
Йорк, Благовещение, 1303 година
— Бог ми е свидетел, че съм в нужда!
Едуард Английски прокара ръка през стоманеносивата си коса и стовари юмруци върху масата в трапезарията на манастира „Сейнт Ленард“ близо до Йорк. Трясъкът отекна между варосаните стени на дългата зала.
— Нуждая се от пари! — викна кралят.
Без да се стреснат от театралниченето на английския крал, тамплиерите — командири на най-големия християнски орден от монаси-войни, отправиха погледи към другия край на масата, където Жак дьо Моле, наскоро пристигналият Велик магистър на техния орден, седеше със сключени като за молитва ръце.
— Е? — изрева Едуард.
Дьо Моле разпери ръце. Загорялото му лице остана безизразно, а в ясните му сиви очи не личеше никакъв страх от яростта на краля.
— Е? — рече троснато Едуард. — Ще ми отговорите ли и ще ми дадете ли благословията си?
— Кралю, ние сме твои поданици!
— Ей Богу, някои от вас са! — кресна в отговор Едуард, стана и се подпря с пръсти на масата. — Докато пътувах насам, минах покрай вашето имение Фрамлингъм със спретната къщичка на вратаря, с поля, пасища, развъдници за риба и овощни градини. Тези земи са мои. Говедата и овцете, които пасат там, ми принадлежат. Врабците, дето гнездят по дърветата и гълъбите във вашите гълъбарници, всичките са мои. Баща ми ви даде това имение, а аз мога да си го взема обратно!
— Всичко, което имаме — отвърна тихо Дьо Моле — идва от Бога. Дарено ни е от благородни владетели като твоя баща, за да можем да продължим борбата си против неверниците и да си възвърнем Светите места в отвъдморските земи.
Едуард Английски се изкушаваше да отвърне, че до този момент тамплиерите не се справят особено добре с тази задача, но сетне погледна към другия край на помещението и тъмнокосият секретар, който седеше в нишата на прозореца, улови погледа му и поклати леко глава. Кралят издиша шумно през нос и вдигна очи към лакирания дървен таван.
— Имам нужда от пари — продължи той. — Войната ми в Шотландия е към края си. Само да пипна онова копеле, оня скитник Уолъс…
— С Франция не сте във война — прекъсна го Дьо Моле. — Двамата с Негово кралско величество Филип IV всеки момент ще подпишете договор за вечен мир.
Едуард долови ироничната нотка и едва сподави усмивката си.
— Твоят син — продължи дьо Моле, — твоят престолонаследник, принцът на Уелс, ще се ожени за дъщерята на Филип IV, принцеса Изабела. Тя ще донесе голяма зестра.
Джон дьо Варен, граф на Съри, който седеше от лявата страна на краля, се оригна шумно, без нито за момент да отмести воднистосините си очи от дьо Моле. Едуард го настъпи под масата.