— И сутринта, когато отидохте в Йорк — прекъсна го Корбет, — видяхте обесения Мърстън и влязохте в „Зелената мантия“?
Бадълсмиър кимна.
— И Скудас дойде с теб?
— Да, бяхме в една и съща стая. Но Скудас се бе променил. Започна да ме заплашва; намекваше, че ще се оплаче. — Бадълсмиър замълча. — Не биваше да прави това: подиграваше ми се, че съм старец; каза ми, че е срещнал друг човек, Джослин, от свитата на Бранкиър. Напуснах разгневен хана, присъединих се към дьо Моле и заедно с всички се върнах във Фрамлингъм.
— А в нощта, когато стана пожарът? — попита Корбет.
— Скудас се промъкна в стаята ми. Помислих, че е дошъл да се сдобрим, но с него беше Джослин. Двамата седнаха и започнаха да ме дразнят, заплашваха да ме опозорят. По едно време не издържах на подигравките им, излязох от стаята и затръшнах вратата зад гърба си. Смехът им продължаваше да отеква в ушите ми. В имението беше тихо. Бях оставил виното в стаята си, затова взех една кана от килера и излязох на двора. Нарочно се скрих; не исках да срещам никого. Заобиколих лабиринта и навлязох сред дърветата. Нощта беше топла и аз заспах. Чувствах се изтощен. Бях попрекалил с пиенето. Когато се събудих, беше тъмно, макар да виждах, че слънцето скоро ще изгрее. Станах. Бях схванат и всичко ме болеше. Вече се готвех да тръгна към имението, когато чух виковете и зърнах пламъците. Дори на мястото, където бях застанал, миришеше силно на дим.
Той млъкна и се почеса по брадичката.
— И избяга? — попита Бранкиър.
Бадълсмиър се поколеба. Вратата се беше отворила и Симс и Легрейв влязоха вътре.
— Кралските гвардейци ще се съдерат да плюскат — изрева Симс. — Когато свършат с копанята, ще ги отведа в кочината.
Корбет се направи, че не е чул обидата.
— Защо избяга? — попита той.
— Предполагам, че се паникьосах — отвърна Бадълсмиър. — Беше очевидно, че някой е загинал в стаята ми. Щяха да обвинят мен. Каквото и да направех, щях да бъда осъден. Тайният ми грях щеше да излезе наяве. И още по-лошо, можеше да ме обвинят, че аз съм подпалил огъня, и да понеса отговорност за смъртта на други. Беше съвсем лесно: дисагите ми бяха с мен, затова просто се прехвърлих през стената. Известно време живях на открито близо до Йорк, но ми трябваха кон и друг кат дрехи. — Той махна безпомощно с ръце. — Останалото го знаете.
— Как разбра, че някой е загинал в стаята ти?
— Приближих се, доколкото можех, до сградата, та разбрах от виковете и крясъците. Започнах да си мисля: дали убиецът не бе решил да отнеме моя живот? Дори да докажех невинността си, пак щяха да ме обвинят, че съм убил Скудас. — Той покри лицето си с ръце и зарида тихо.
— Джослин също е загинал — отбеляза Корбет.
— Но как? — зачуди се Бадълсмиър. — Двамата бяха млади и пъргави. Можели са да избягат.
— Нали си оставил вътре кана с вино? — настоя Корбет.
Бадълсмиър примигна бавно.
— Виното? — повтори Корбет. — Колко имаше от него?
— Една кана, пет-шест чаши. — Челюстта на Бадълсмиър увисна. — Да не искаш да кажеш, че в него е имало нещо? Че са били отровени или упоени?
— Това е единственото обяснение.
— Но аз не бих му направил нищо лошо! — проплака Бадълсмиър. — Никога не бих сторил зло на Скудас!
— Кога остави виното в стаята си?
— Рано следобед: най-доброто рейнско. Сложих го в купа със студена вода, за да се охлади.
— И пи ли от него?
— Да, да, изпих около половин чаша. След това пристигнаха Скудас и Джослин. Ядосах се от подигравките им, хвърлих чашата на пода и излязох.
— Сър Бартолъмю — продължи Корбет, — всичките ти вещи са унищожени от огъня, но сред тези на Скудас открихме карта на Йорк и предупреждението на асасините, и двете изписани с твоя почерк, както и подписана от Мърстън разписка за получени пари.
Очите на Бадълсмиър добиха потайно, лукаво изражение: смяната на настроението му бе така внезапна, че Корбет се запита дали човекът е съвсем с ума си; дори дали той не е убиецът, Стрелеца.
— Книжата — повтори той, — моля ви. Защо би държал Скудас подобни документи в себе си?
Бадълсмиър се покашля и облиза устни.
— Бих искал малко вино, сър Хю.
Бранкиър напълни една чаша от страничната масичка и я пъхна в ръката му.
— Отговори на въпроса ми — настоя Корбет.
— Тук нямаш власт — намеси се Бранкиър.
— Напротив, има! — сопна му се дьо Моле. — Сър Бартолъмю, отговорете на въпроса!