— Какво е това? — Той докосна едно от парченцата и то се разпадна на люспи. Малка част от него остана гладка и непокътната.
— Кожа — обясни Ранулф. — Парчета кожа. Намерихме ги в гората, където бяха онези следи от изгорено. Тези парченца бяха издухани от вятъра.
Корбет постави внимателно вързопа на леглото и започна да взема едно по едно парченцата и да ги оставя обратно. След това се изправи, протегна се и си съблече дрехата и ризата. Докато си миеше лицето и ръцете, каза на Малтоут да вземе малко гореща вода от кухнята, понеже трябвало да се обръсне.
— Е? — попита нетърпеливо Ранулф. — Какво мислиш?
— Това са обгорени парчета кожа — отвърна Корбет, като търкаше ръцете си с малкото парче сапун, което беше купил от един търговец в Бевърли. — Може да са части от кожена торба, използвана за носене на онова, което древните са наричали „дяволски огън“.
Ранулф веднага започна да го разпитва, но Корбет само поклати глава и когато Малтоут се върна, се съсредоточи в бръсненето, като помоли Ранулф да държи огледалцето.
— Когато свърша — усмихна се господарят на слугата си, — ми донеси нещо за ядене от кухнята; внимавай обаче кой го приготвя. Докато се храня, ще ви разкажа цялата история.
Когато Корбет се избърса, Ранулф излезе забързано и се върна с ленена покривка, няколко хлебчета и чаша бира.
— И така — започна Корбет, потърка брадичката си и седна на масата. — Сега, след като се измих, нека ви кажа какво имаше в тези книги. Първо, онзи огън не е сатанинско, а човешко дело.
Той отхапа парче от едно от хлебчетата и Ранулф запристъпя нетърпеливо от крак на крак.
— Отначало — продължи Корбет — си помислих, че може да се запалва от някакъв вид масло, но това не е безопасно. Понякога маслото се запалва трудно, особено когато се втвърди. Брат Одо, Бог да даде покой на душата му, също е съзнавал това. Сигурно е огледал хрониката си и си е спомнил за огнените снаряди, които сарацините са хвърляли в Акр. В тях е нямало нищо необикновено: били са просто смес от катран и смола, излята върху парцали, запалвана върху самия катапулт и мятана сред защитниците. Виждал съм да правят същото при обсади: слама или дрипи, посипани със сяра и запалвани. Този огън обаче е различен. Одо е съзнавал това. Като истински учен, той си е спомнил за две книги. Първата е древен трактат на име „Liber Ignium“, или „Книга за огъня“. Втората е много по-интересна: писмото на брат Бейкън „De Secretis Artis“. В тези два труда се описва едно много опасно вещество, смесица от няколко елемента. Ако до него се доближи открит пламък, избухва огън, който е трудно да се загаси дори с вода.
— И мислиш, че това е причинило онези убийства? — попита Ранулф.
— Може би. В „Книга за огъня“ се казва, че сместа се състои от сяра, винен камък и вещество, наречено „Sal Coctum“, или печена сол. Бейкън е още по-точен: той споменава за вещество, наречено селитра. Вярно, брат Бейкън е замаскирал откритието си с гатанки и анаграми, но ако може да му се вярва, тази селитра, смесена със сяра и винен камък, се запалва мигновено.
— Но ти сам каза — подметна Ранулф, — че мнозина са смятали брат Бейкън за побъркан.
— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Брат Бейкън е добил тези знания от арабите. Според тях веществото е било известно на древните гърци, както и на византийската армия, която го е използвала, за да унищожи една мюсюлманска флота; оттам и името му — „гръцки“ или „морски“ огън.
— И разбира се — добави Ранулф, — всички водачи на тамплиерския орден са служили отвъд моретата. Биха могли да знаят тази тайна.
Корбет сложи залък хляб в устата си.
— По-важното е, че тамплиерите имат някои от най-богатите библиотеки в света, особено тези в Лондон и Париж — рече той. — Но както и да е, макар да знаят тайната, дьо Моле и другарите му са твърде погълнати от случващото се в ордена: в състояние са да видят само ужасните смъртни случаи и последвалите ги скандали. — Корбет отпи глътка бира. — При брат Одо обаче нещата са стояли по съвсем друг начин. Той е бил по-безпристрастен, по-спокоен — учен до мозъка на костите. Убийството на Ревъркийн трябва да е събудило някои негови спомени. Той е търсел онова, което аз намерих.
— Но можеш ли да го докажеш? — попита Ранулф.
— Ако е необходимо, но…
Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя дьо Моле.
— Сър Хю, трябва незабавно да дойдеш! Става дума за Бадълсмиър…
Великият магистър излезе и на Корбет не му остана нищо друго, освен да го последва. Ранулф и Малтоут забързаха след него. Дьо Моле крачеше напред, без да се обърне нито веднъж. Той заобиколи главната сграда, влезе в отделението за прислугата, изкачи едно крило стълби и тръгна по някакъв тесен коридор. Стражите пред стаята отвориха вратата, дьо Моле влезе и Корбет го последва.