Корбет се отпусна на пети и кимна. Всеки крал бе готов да даде цяло състояние за това, което току-що бе видял. Ако го притежаваше, Филип щеше да го използва, за да подчертае светостта на своето управление или, ако обстоятелствата налагаха това, да го продаде за огромна сума. Целият християнски свят бе готов да даде мило и драго, за да го притежава.
Дьо Моле се приближи до Корбет и му помогна да се изправи.
— Само на неколцина избрани от ордена е позволено да го зърнат — обясни той. — Сега си върви, сър Хю, но никога не произнасяй и дума за това, което видя.
Корбет стана, напусна малкия таен параклис и се върна в стаята си. Малтоут вече спеше, но Ранулф нямаше търпение да поздрави господаря си и го разпита какво се е случило. Ала Корбет само поклати глава, свали ботушите си, легна на леглото и се уви с наметалото.
— Ама, господарю — замърмори Ранулф. — Нали знаеш, че можеш да ми имаш доверие?
Корбет се надигна на лакът.
— Едно ще ти кажа, Ранулф, и не искам повече да ме разпитваш. Няма друг като мен: в една нощ успях да надникна и в сърцето на злото, и в извора на светлината. Видях и ада, и рая!
Сетне, без да обръща внимание на слугата си, който продължаваше да ругае под нос, Корбет легна и отправи молитва скоро да се съмне и цялата тази работа да приключи.
На другата сутрин Корбет, Ранулф и Малтоут стояха пред главния вход на сградата. Слънцето още не беше пробило през гъстата мъгла между дърветата, която острият студен ветрец раздвижваше, придавайки на околните градини призрачен вид. Дьо Моле бе настоял да дойдат всички тамплиери. Бяха строени в каре около една груба дървена платформа. От едната й страна имаше дръвник и голяма двуостра секира. От другата бе поставена малка кошница, пълна със слама и посипана с талаш. Великият магистър се качи на платформата и изпя „De Profundis“, псалмът за мъртвите. После се отмести и един тамплиер, целият в черно и с червена маска на лицето, се качи на импровизирания ешафод. Заби барабан и Легрейв, облечен в панталони и бяла ленена риза, в ботуши, беше изведен от входа на главната сграда. Изглеждаше блед, но ако не се смяташе това, не проявяваше никакви признаци на страх. Той се качи на ешафода и коленичи пред дръвника. Дьо Моле се приближи до него и му прошепна нещо в ухото. Легрейв се усмихна леко, но поклати глава; явно отказваше да слуша. Дьо Моле отстъпи назад. Палачът върза ръцете на осъдения зад гърба му и го бутна да сложи глава върху дръвника. Няколко секунди Легрейв остана неподвижен, с проточен врат и затворени очи, но изведнъж вдигна глава. Палачът понечи отново да го бутне върху дръвника, ала дьо Моле поклати глава. Легрейв погледна небето, сетне събралите се да станат свидетели на неговата смърт.
— Ще бъде хубав ден — заяви той с ясен глас. — Слънцето ще изгрее, мъглата ще се вдигне. Братя… — Гласът му потрепери за момент. — Братя, спомняйте си за мен.
После положи отново глава върху дръвника, палачът дръпна ризата му малко по-надолу и отстъпи назад. Барабанът заби. Голямата секира се вдигна и проблесна за миг, докато се спускаше, прерязвайки първо въздуха, сетне врата, вените и сухожилията на Легрейв. Корбет затвори очи, произнесе тихо една молитва и се отдалечи през тълпата.
В горната дневна в двореца на йоркския архиепископ Едуард, крал на Англия, и Джон дьо Варен, граф на Съри, седяха върху възглавнички в прозоречната ниша и гледаха към двора долу. Корбет, Ранулф и Малтоут приготвяха конете си и двете товарни кончета, взети назаем от кралските конюшни, за пътуването на юг. Корбет седеше на коня си, загледан умислено през портите, сякаш пресмяташе колко време ще му е необходимо, докато стигне от Йорк до имението си в Лейтън. Кралят потисна раздразнението си и като отвори шепа, се загледа в Тайния печат.
— Твое Величество, аз тръгвам — му бе заявил преди това Корбет. — Искам до пладне да съм поел на път. Удържах на думата си и сега ти трябва да спазиш своята.
Кралят вилня, крещя и се моли, но секретарят му остана непреклонен.
— Аз имам нужда от теб! — викна вбесено кралят.
— Съпругата и детето ми също — отвърна Корбет и като извади пръстена от пръста и печата от кесията си, се приближи до краля и му ги пъхна в ръцете.
— Господарю мой — прошепна секретарят, — дори доброто куче получава кокал за награда.
— Но защо сега? — сграбчи го Едуард за предницата на туниката.
— Аз… — Корбет извърна поглед. — Уморен съм — прошепна дрезгаво той. — Изморих се от всичката тази кръв, от насилието. Оттеглям се от службата си. Искам да седя в имението си и да броя овцете. Да лягам с жена си и да не спя повече с кама под леглото, а Ранулф и Малтоут да вардят пред вратата.