— А сега — извика сенаторът — искам да чуя открито от тебе твой чичо ли съм или не.
— Ти си моят чичо — отвърна Карл, целуна му ръката, а за това получи целувка по челото. — Много се радвам, че те срещнах, но ти се лъжеш, ако мислиш, че родителите ми говорят само лошо за тебе. А независимо от това, речта ти съдържаше някои грешки, тоест искам да кажа, че в действителност не всичко е протекло така. Но оттук ти наистина, не можеш да съдиш за нещата съвсем добре, а освен това мисля, че няма да навреди особено, ако в някои подробности по един въпрос, който действително не може да бъде от голямо значение, господата са били информирани малко погрешно.
— Добре казано — рече сенаторът, заведе Карл при явно споделящия радостта им капитан и попита: — Нали имам чудесен племенник?
— Щастлив съм — отвърна капитанът с поклон, какъвто са в състояние да направят само военно школувани хора, — че се запознах, господин сенатор, с вашия племенник. За моя кораб е особена чест, че стана място за подобна среща. Но пътуването на междинната палуба навярно е било доста неприятно; та откъде да знаем кого превозваме. Е, правим всичко възможно максимално да облекчим пътуването на хората от междинната палуба, много повече например от американските компании, но да превърнем едно такова пътуване в удоволствие, наистина все още не ни се е удало.
— Това не ми навреди — каза Карл.
— Това не му е навредило — повтори сенаторът, като звучно се разсмя.
— Боя се само, че загубих куфара си …
И с това той си спомни за всичко, което се бе случило и което оставаше още да се направи, огледа се и видя, че всички присъствуващи стояха на предишните си места, онемели от почит и удивление, вперили очи в него. Само пристанищните чиновници, доколкото можеше да се надникне в строгите им, самодоволни лица бяха изпълнени от съжаление, че са дошли в толкова неудобно време и сега сложеният отпреде им джобен часовник вероятно бе за тях по-важен от всичко, което ставаше в помещението или тепърва щеше да се случи.
Първият, който след капитана изрази благопожеланията си, бе за учудване огнярят.
— От сърце ви честитя — каза той и раздруса ръката на Карл, с което искаше да покаже нещо като одобрение.
Когато след това пожела със същите думи да се обърне към сенатора, той отстъпи крачка назад, сякаш по този начин огнярят превишаваше правата си: и огнярят веднага се отдръпна.
Но сега другите разбраха какво трябва да направят и начаса се струпаха в безпорядък около Карл и сенатора. Стана така, че Карл получи и прие поздравления дори от Шубал, като благодари за тях. Последни се приближиха сред отново възцарилата се тишина пристанищните чиновници и казаха две английски фрази, които направиха смешно впечатление.
Сенаторът бе в отлично настроение и желаеше да се наслади докрай на удоволствието да припомни на себе си и на другите някои по-маловажни моменти, което всички, естествено, не само изтърпяха, но и приеха с интерес. Така той обърна внимание, че е нахвърлил в бележника си най-отличителните черти на Карл, упоменати в писмото на готвачката, за да може при нужда начаса да му послужат. И ето че по време на непоносимия брътвеж на огняря с единствената цел да се поразвлече той извадил бележника и на шега се опитал да установи някаква връзка между, естествено, не съвсем по детективски точните наблюдения на готвачката и външността на Карл.
— И тъй човек открива своя племенник! — заключи той с тон, сякаш очакваше нови поздравления.
— Какво ще стане сега с огняря? — попита Карл покрай последния разказ на чичото. Вярваше, че в новото си положение може да изрече всичко, каквото мисли.
— С огняря ще стане това, каквото е заслужил — каза сенаторът — и каквото господин капитанът намери за добре. Смятам, че се наситихме и преситихме на огняря, с което сигурно ще се съгласи всеки от присъствуващите господа.
— Та това няма значение, щом става въпрос за справедливост — рече Карл. Той стоеше между чичото и капитана и вярваше, може би повлиян от това разположение, че решението зависи от него.
И въпреки това огнярят, изглежда, вече не хранеше никаква надежда за себе си. Бе пъхнал длани дополовина в колана на панталоните си, който поради възбудените му движения се бе показал заедно с крайчеца на една шарена риза. Но това никак не го безпокоеше, той бе излял цялата си мъка, сега нека видеха и няколкото парцала, които имаше на гърба си, а после можеха да го отнесат. Представяше си как слугата и Шубал, двамата най-нископоставени тук, ще му окажат тази последна любезност. Подир това Шубал щеше да намери покой и вече нямаше да стига до отчаяние, както се бе изразил главният касиер. Капитанът щеше да назначи само румънци, навред щеше да се говори румънски и може би тогава наистина всичко щеше да тръгне по-добре. Вече никакъв огняр нямаше да дърдори в главната каса, само последното му бръщолевене щеше да остави доста приятен спомен, защото, сенаторът изрично заяви, то бе станало косвена причина за откриването на племенника. Впрочем този племенник по-рано неведнъж се бе опитал да му бъде полезен, тъй че отдавна преди това му се бе отблагодарил повече от достатъчно за неговата услуга при разпознаването; на огняря и през ум не минаваше да иска още нещо от него. Всъщност искаше му се и той да е племенник на сенатора, далеч още не беше капитан, но в последна сметка от устата на капитана щяха да излязат гибелните думи. — В съответствие с разбирането си огнярят не се и опитваше да поглежда към Карл, но за жалост в това помещение, пълно с врагове, за очите му не оставаше друго място за отдих.