— Не схващай положението погрешно — рече сенаторът на Карл, — може би става въпрос за справедливост, но в същото време става въпрос за дисциплина. Двете, а особено последното, подлежат на преценката на господин капитана.
— Така е — промърмори огнярят.
Който го чу и разбра, се усмихна озадачено.
— А освен това ние вече тъй много попречихме на господин капитана при изпълнението на служебните дела, които тъкмо при пристигането в Ню Йорк сигурно невероятно се натрупват, че за нас е крайно време да напуснем кораба, за да не би на това отгоре чрез някое напълно ненужно вмешателство да превърнем тази незначителна свада между двама машинисти в произшествие. Впрочем отлично разбирам, скъпи племеннико, поведението ти, но точно това ми дава правото бързо да те отведа оттук.
— Веднага ще наредя да спуснат лодка за вас — каза капитанът и за учудване на Карл, не възрази ни най-малко срещу думите на чичото, които все пак можеха да се приемат като проява на самоунижение от негова страна.
Главният касиер се втурна към писалището и по телефона предаде на боцмана заповедта на капитана.
„Времето не чака — рече си Карл, — но каквото и да направя, ще обидя всички. Все пак сега не мога да изоставя чичо, след като едва ме е намерил. Наистина капитанът е вежлив, но това е всичко. Вежливостта му свършва при дисциплината и чичо сигурно изрази напълно мислите и чувствата му. С Шубал не желая да разговарям, дори съжалявам, че му подадох ръка. А всички други хора тук са измет.“
И обзет от такива мисли, той бавно пристъпи до огняря, изтегли дясната му длан от колана и леко я задържа с две ръце.
— Но защо не казваш нищо? — попита той. — Защо търпиш всичко?
Огнярят само сбърчи чело, сякаш търсеше думи за това, което искаше да каже. Иначе бе свел поглед към дланта си в ръцете на Карл.
— Та спрямо теб е извършена несправедливост, както спрямо никого на кораба, зная това съвсем сигурно.
И Карл задвижи пръстите си напред-назад между пръстите на огняря, а той с блестящи очи се озърташе наоколо, сякаш го изпълваше блаженство, за което обаче никой не биваше да го вини.
— Но ти трябва да се отбраняваш, да отговаряш с „да“ и „не“, иначе хората няма да имат и понятие за истината. Трябва да ми обещаеш, че ще ме послушаш, защото самият аз, боя се, по много причини вече изобщо не ще мога да ти помогна.
И сега Карл се разплака, целуна ръка на огняря, вдигна напуканата, почти безжизнена длан и я притисна до бузите си като съкровище, от което човек трябва да се откаже. Но ето че до него вече бе чичото сенатор и макар и с най-леко насилие, го отдръпна.
— Изглежда, огнярят те е омагьосал — рече той и с дълбоко разбиране погледна капитана. — Чувствувал си се самотен, тогава си попаднал на огняря и сега си му благодарен, та това е съвсем похвално. Но вече заради мене, не отивай прекалено далеч и проумей положението си.
Зад вратата се вдигна врява, чуха се викове и дори сякаш някой брутално бе тласнат във вратата. Влезе един моряк с доста разпуснат вид, а на кръста му бе вързана женска престилка.
— Вън има хора — извика той и ръгна с лакът веднъж около себе си, като че още бе в навалицата. Най-сетне се окопити и понечи да козирува пред капитана, тогава забеляза женската престилка, смъкна я, запрати я на пода и изрева: — Това е отвратително! Вързали са ми женска престилка! — Но после тракна и козирува.
Някой направи опит да се разсмее, но капитанът строго каза:
— Това се вика добро настроение! Кой е вън?
— Моите свидетели — обади се Шубал и излезе напред. — Покорно моля за извинение заради неподобаващото им държане. Но завърши ли едно пътуване, хората са понякога като луди.