Выбрать главу

— Не бива да търпите това — възкликна Карл развълнувано. Той почти бе загубил усещането, че стои върху несигурния под на кораб, край брега на непознат континент, тъй уютно се чувствуваше тук, в леглото на огняря. — Ходихте ли вече при капитана? Подирихте ли правото си при него?

— Ах, вървете си, по-добре си вървете! Не ви искам тук! Не слушате какво говоря, а ще ми давате съвети! Та как да ида при капитана!?

И огнярят уморено седна пак и обхвана лице с двете си длани.

„По-добър съвет не мога да му дам“ — рече си Карл. И въобще реши, че е по-правилно да намери куфара вместо да дава тук съвети, които при това смятат за глупави. Когато бащата му връчваше куфара завинаги, беше го запитал на шега: „Докога ли ще го притежаваш?“ И ето че този скъп куфар сега навярно вече сериозно бе изгубен. Единствената утеха бе, че бащата едва ли можеше да узнае за сегашното му положение дори да направеше проучвания. Параходната компания бе в състояние само да му съобщи, че е пристигнал в Ню Йорк. Но Карл съжаляваше, понеже още почти не бе използвал нещата в куфара, макар че например отдавна вече се налагаше да си сложи чиста риза. Ето че бе пестил не на място; сега, когато именно в началото на своето поприще щеше да му е нужно да бъде спретнато облечен, той ще трябва да се появи с мръсна риза. Иначе загубата на куфара съвсем нямаше да е толкова голяма, защото костюмът, който носеше на гърба си, беше дори по-хубав от онзи в куфара — той беше всъщност само резервен костюм, който майка му трябваше да закърпи току преди заминаването. Сега той си спомни също, че в куфара имаше и парче веронски салам, който майка му бе загънала като специален дар; от него той бе успял да хапне съвсем малко, понеже по време на пътуването изобщо нямаше апетит и му бе напълно достатъчна супата, която раздаваха на междинната палуба. Сега обаче му се искаше да разполага със салама, за да го подари на огняря. Защото такива хора се спечелват лесно, щом им мушнеш някоя дреболия — това Карл знаеше още от баща си, който раздаваше пури и с това спечелваше всички низши служители, имащи с него търговски отношения. Сега Карл можеше да даде като подарък само парите си, но тъй като навярно вече бе изгубил куфара, на първо време не искаше да ги пипа. Мислите му постоянно се връщаха към куфара и той наистина не проумяваше защо през време на пътуването тъй зорко го бе охранявал, та пазенето почти му струваше съня, щом сега бе позволил толкова леко да му отнемат същия този куфар. Припомни си петте нощи, през които неизменно бе подозирал един дребен словак, чието място беше през две легла вляво, че е хвърлил око на куфара му. Този словак само чакаше най-после, повален от слабост, Карл да оброни за миг глава, за да може с един дълъг прът, с който в течение на деня постоянно си играеше или се упражняваше, да примъкне куфара при себе си. Денем този словак изглеждаше доста безобиден, но едва настъпила нощта, той от време на време се надигаше от постелята си и хвърляше тъжни погледи към куфара на Карл. Това Карл можеше да види съвсем ясно, защото винаги тук или там имаше някой измъчван от преселническа тревога, който палеше свещица; макар според корабния правилник това да беше забранено, и се мъчеше да разчете неразбираеми рекламни брошури на емигрантските агенции. Ако такава свещ гореше наблизо, Карл можеше да подремне, но ако беше далеч или пък бе тъмно, трябваше да си отваря очите. Това усилие здравата го беше изтощило, а ето че сега може би се оказваше напълно излишно. Ах, този Бутербаум, само да му паднеше някъде!

В този миг сред царящата досега пълна тишина прозвучаха вън от много далеч слаби отривисти тупкания като от детски нозе, те приближаваха и ехтяха все по-силно, накрая се превърнаха в спокоен мъжки вървеж. Хората очевидно се движеха в колона по един, което бе естествено при тесния коридор, чуваше се дрънкане като от оръжия. Карл тъкмо се канеше да се изтегне в леглото за един сън, освободен от всякакви мисли за куфари и словаци, но сега се сепна уплашено и побутна огняря, за да му обърне най-сетне внимание, защото предната част на колоната, изглежда, вече бе стигнала до вратата.

— Това е корабният оркестър — каза огнярят. — Свирили са горе и сега се прибират, за да си стегнат багажа. Ето че всичко е готово и можем да тръгнем. Хайде, елате!

Той хвана Карл за ръката, в последния миг сне от стената над леглото една сложена в рамка икона на Богородица, напъха я във вътрешния си джоб, вдигна куфара си и заедно с Карл бързо напусна каютата.

— Сега ще ида в канцеларията и ще кажа на господата какво мисля. Вече няма никакъв пътник, не е нужно човек да се съобразява.