А може би тъкмо сега трябваше да се допусне, че изправянето на огняря и Шубал един срещу друг ще произведе и пред хората такъв ефект, както пред една по-висша инстанция, защото макар че Шубал умееше добре да се преструва, сигурно не би издържал изпитанието до края. Само едно кратко проблясване на неговата низост щеше да е достатъчно, за да отвори очите на господата — а за това Карл щеше да има грижата. Нали вече познаваше донякъде остроумието, слабостите и прищевките на отделните господа и от тази гледна точка прекараното тук време не беше напразно. Само огнярят да бе в по-добра форма, но той изглеждаше напълно небоеспособен. Ако му предоставеха този Шубал, сигурно би смазал с юмруци омразния му череп. Но дори няколкото крачки до него той навярно не бе в състояние да измине. Но защо Карл не предвиди тъй лесно предвидимото — че в последна сметка Шубал трябваше да се появи — ако не по своя воля, то по нареждане на капитана. Защо докато идваха насам с огняря, не обсъдиха точен план за бойни действия, а в действителност стана така, че ужасно неподготвени просто влязоха през изпречилата им се врата? В състояние ли беше огнярят изобщо да приказва, да отговаря с „да“ и „не“ при кръстосания разпит, който впрочем можеше да се очаква само в най-добрия случай? Той стоеше там с раздалечени нозе, коленете му се огъваха, главата му бе повдигната, а въздухът влизаше и излизаше през отворената му уста, сякаш в него вече нямаше дробове, които да го преработват.
Впрочем Карл се чувствуваше сега тъй силен и разсъдлив, както навярно никога по-рано у дома. Да можеха родителите му да го зърнат как в една чужда страна, пред видни личности, той отстоява доброто, и макар че още не бе извоювал победа, все пак бе напълно готов за сетния бой! Дали щяха тогава да променят мнението си за него? Щяха ли да го сложат помежду си и да го похвалят? Да погледнат веднъж, поне веднъж в неговите тъй предани очи? Колебливи въпроси, зададени в най-неподходящ момент!
— Идвам, понеже ми се струва, че огнярят ме обвинява в някаква непочтеност. Едно момиче от кухнята ми съобщи, че го видяло да върви насам. Господин капитане, и всички вие, уважаеми господа, готов съм да опровергая всяко обвинение въз основа на моите документи, а при нужда и с показания на непредубедени и неповлияни свидетели, които чакат вън пред вратата.
Тъй рече Шубал. Това във всеки случай бяха ясни думи на истински мъж и по изменените лица на присъствуващите би могло да се заключи, че след дълго време те за първи път отново слушаха човешка реч. Разбира се, никой не забелязваше, че дори в това красиво слово има пролуки. Защо първата съществена дума, дошла му на ум, бе „непочтеност“? Може би обвинението трябваше да започне оттук, а не от националните му пристрастия? Някакво момиче от кухнята видяло огняря да върви към канцеларията и Шубал начаса се досетил? А може би тъкмо гузната съвест изострила прозорливостта му? И веднага довел свидетели, като при това дори ги нарече „непредубедени“ и „неповлияни“? Мошеничество, чисто мошеничество! А господата търпяха това и даже го приемаха за правилно държане? Защо бе чакал да изтече несъмнено твърде дълго време между съобщението на кухненското момиче и появата му тук? С единствената цел огнярят да измори господата дотолкова, че те постепенно да изгубят способността си за съждение, от която Шубал трябваше най-много да се бои. След като сигурно дълго е стоял зад вратата, нима не бе потропал едва в мига, когато маловажният въпрос на онзи господин е можел да му вдъхне надежда, че огнярят вече е сразен?
Всичко беше ясно като бял ден и самият Шубал против волята си го разкри така, но господата имаха нужда да им се поднесе другояче, още по-убедително. Трябваше да бъдат разтърсени. Хайде, Карл, побързай, сега поне използвай времето, преди да се появят свидетелите и всичко да разводнят!
В този миг обаче капитанът отпрати с ръка Шубал, който незабавно — защото делата му изглеждаха отложени за известно време — се оттегли встрани и с присъединилия се веднага към него слуга подхвана тих разговор, при което не липсваха коси погледи към огняря или Карл и най-убедени ръкомахания. Така сякаш Шубал подготвяше следващата си голяма реч.
— Като че искахте да попитате нещо младия човек, господин Якоб? — обърна се капитанът към господина с бамбуковото бастунче сред възцарилата се тишина.
— Наистина — отвърна той и с кратък поклон благодари за вниманието. После повторно запита Карл: