След малко забелязах, че в огледалото имаше нещо повече от отраженията на нашите лица и кълбовидния образ. Повърхността му бе потъмняла. Появиха се точици от наситена виолетова светлина, които постепенно се уголемиха. Имаше и смолисточерни места. После повърхността на огледалото се превърна в нещо като двумерна картина на нощно облачно небе при лунна светлина. Изведнъж цялата повърхност се фокусира, сякаш беше на кинолента. Новата гледка представляваше триизмерен, спиращ дъха изглед на дълбините.
Знаех, че ми е абсолютно невъзможно да надвия огромната притегателна сила на тази гледка. Тя започна да ме тегли навътре.
Дон Хуан твърдо ми прошепна да извъртя очи, за да си спася живота. Движението веднага ме облекчи. Отново можех да различа нашите отражения и това на съюзника. После съюзникът изчезна и отново се появи, но в другия край на огледалото.
Дон Хуан ми нареди да държа огледалото с цялата си сила. Предупреди ме да стоя спокойно и да не правя никакви резки движения.
— Какво ще става? — прошепнах аз.
— Съюзникът ще се опита да излезе — отвърна той.
Едва го каза и аз усетих някакво силно дръпване. Нещо раздруса ръцете ми. Дърпането идваше изпод огледалото. Беше като някаква всмукателна сила, която създаваше еднакво налягане по цялата рамка.
— Дръж огледалото здраво, но внимавай да не го счупиш — нареди дон Хуан. — Бори се със всмукването. Не позволявай на съюзника да потопи огледалото твърде дълбоко.
Силата, която ни дърпаше надолу, беше огромна. Чувствах, че пръстите ми ще се счупят или ще се строшат о камъните по дъното. В един момент и двамата с дон Хуан загубихме равновесие и се наложи да нагазим в потока. Водата беше доста плитка, но плискането около рамката на огледалото, причинено от силата на съюзника, бе толкова страшно, колкото и ако бяхме в широка река. Водата около краката ни се вихреше лудешки, но образите в огледалото оставаха непроменени.
— Внимавай! — извика дон Хуан. — Излиза! Дърпането премина в натиск изотдолу. Нещо се опитваше да хване ръба на огледалото; но не външния ръб, където го държахме ние, а откъм вътрешната страна на огледалото. Сякаш гладката повърхност бе наистина отворен прозорец и нещо или някой се опитваше да се изкатери през него.
С дон Хуан отчаяно се борихме или да натискаме огледалото надолу, когато то биваше тласкано нагоре, или да го дърпаме нагоре, когато то биваше теглено надолу. С полуприведени тела бавно се движехме надолу по течението. Водата ставаше по-дълбока, а дъното бе осеяно с хлъзгави камъни.
— Хайде да извадим огледалото от водата и да го отърсим от него — рече дон Хуан с дрезгав глас.
Шумното пляскане не преставаше. Сякаш бяхме уловили огромна риба с голи ръце и тя буйно се мяташе в тях.
Хрумна ми, че огледалото беше нещо като люк. Някакво странно същество действително се опитваше да се изкачи през него. То се облягаше на ръба на люка с огромна тежест и бе достатъчно голямо, за да измести отраженията на донхуановото лице и моето. Вече не виждах нашите образи. Различавах само някаква маса, която се опитваше да се изтласка нагоре.
Огледалото вече не лежеше на дъното. Пръстите ми не бяха притиснати о камъните. Противоположните сили на дърпанията на съюзника и нашите дърпания задържаха огледалото на средна дълбочина. Дон Хуан каза, че ще протегне ръцете си под огледалото, а аз трябва бързо да ги хвана, за да създадем един по-добър лостов механизъм и да вдигнем огледалото с предната част на ръцете си. Когато го пусна, то се наклони към него. Аз бързо се протегнах, за да хвана ръцете му, но под водата нямаше нищо. Поколебах се за миг и огледалото се изплъзна от ръцете ми.
— Дръж го! Дръж го! — изкрещя дон Хуан.
Хванах огледалото тъкмо когато щеше да се разбие в камъните. Вдигнах го над водата, но не достатъчно бързо. Водата бе сякаш като лепило. Изваждайки огледалото от нея, аз извадих също и някаква тежка, еластична субстанция, която просто издърпа огледалото от ръцете ми и го върна обратно във водата.
Дон Хуан, проявявайки изключителна пъргавост, хвана огледалото и го изправи вертикално без никаква трудност.
Никога през живота си не бях изпитвал такава меланхолия. Това беше една тъга, за която нямаше точно определена причина, но аз я свързах със спомена за дълбините, които бях видял в огледалото. Беше една смесица от най-чист копнеж към онези дълбини и абсолютен страх от тяхната вледеняваща усамотеност.