В момента на смъртта на доктор Клейтън през 1960 година оборудването работеше с мощност около мегават и даваше съвсем ясна картина на слоевете на миля под повърхността. Докторът сверяваше резултатите от изследванията си с достъпната информация, добита по геологически път, и тя потвърждаваше истинността на получените от него сведения.
Смъртта на доктор Клейтън при автомобилна катастрофа бе голяма трагедия. Той упражняваше благотворно влияние върху професора, който никога не показваше особен интерес към практическото приложение на своето откритие. Малко след това започнах да забелязвам настъпването на определени промени в поведението на професора и не след дълго той сподели с мен новите си амбиции. Опитах се да го убедя да обнародва резултатите от труда си (вече бяха изразходвани над 50 000 лири и Сметната палата задаваше въпроси), но той помоли да му дам още малко време. Смятам, че най-добре ще обясня неговото поведение със собствените му думи. Спомням си ги много добре, тъй като той вложи в тях голяма страст.
«Замислял ли сте се понякога — попита ме — какво би могла да представлява вътрешността на Земята? Нашите мини и кладенци са само драскотини по повърхността й. Това, което се намира под тях, ни е толкова непознато, колкото и обратната страна на Луната.
Известно ни е, че Земята е изключително плътна, много по-плътна от скалите и почвата по нейната кора. Сърцевината й може би е от метал, обаче това все още няма как да се докаже. На всеки десет мили дълбочина налягането нараства с тридесет и няколко тона на квадратен инч, а температурата, с неколкостотин градуса. Това, което се намира в центъра, е предизвикателство към въображението. Налягането там навярно достига хиляди тонове на квадратен инч. Странно ми е, когато си помисля, че след две или три години можем да достигнем Луната, обаче и тогава няма да сме се доближили до пъкъла, намиращ се на четири хиляди мили под краката ни.
Вече мога да получавам образи от дълбочина две мили, но след няколко месеца се надявам да подам на предавателя мощност от десет мегавата. С такава енергия обсегът на апарата би могъл да достигне десет мили. И това обаче няма да ме задоволи.»
Бях впечатлен от думите му, но не се освободих от скептицизма си.
«Всичко това е много хубаво — отговорих му, — но навярно колкото по-дълбоко проникнете, толкова по-малко неща ще има за виждане. В определен момент поради голямото налягане ще изчезнат всякакви кухини, а след няколко мили ще се наблюдава само хомогенна маса, която непрестанно се сгъстява.»
«Напълно възможно е да сте прав — съгласи се професорът. — Въпреки това, все още от анализа на предаването могат да се научат много неща. Пък и какво точно има под нас ще разберем едва когато стигнем там, долу.»
Този разговор проведохме преди четири месеца. Вчера се запознах с резултатите от най-новите изследвания на професора. Той определено бе обхванат от силна възбуда, когато ме покани да го посетя, но с нищо не намекна, че е открил нещо. Показа ми модернизираното си оборудване и дори извади новия приемник от ваната му. Чувствителността му бе значително повишена и това само по себе си бе удвоило обсега на действие, без да се отчита ефекта от увеличената мощ на излъчвателя. Бе ми любопитно да наблюдавам бавното въртене на стоманената структура и същевременно да си давам сметка, че тя изследва местности, които въпреки тяхната близост човек никога няма да посети.
Когато влязохме в помещението с дисплея, професорът изведнъж странно се умълча. Включи предавателя, и макар да се намираше на сто ярда от нас, усетих неприятен сърбеж. Сетне катодната тръба засия и бавно въртящият се лъч показа изображението, което бях виждал много пъти преди това. Този път обаче картината бе много по-ясна, навярно поради увеличената мощност и чувствителност на апаратурата. Настроих дълбочината на наблюдение и фокусирах уреда върху метрото, чието трасе ясно се виждаше като тъмна улица, прекосяваща светещия екран. Докато го наблюдавах, то изведнъж сякаш се запълни с мъгла. Разбрах, че в момента по линията преминава влак.
Продължих спускането. Макар и много пъти преди това да бях наблюдавал тази картина, винаги усещах тръпки, когато към мен започнеха да се доближават големи светещи маси. Знаех, че това бяха скали, навярно остатъци от ледниците от преди петдесет хиляди години. Доктор Клейтън бе създал схема, която ни позволяваше да идентифицираме различните слоеве, през които преминавахме. След малко прекосихме алувиалните натрупвания и проникнахме в голямата глинена чаша, която задържа артезианската вода на града. Отминахме и нея и след малко, преминал през скалите, се оказах на миля под повърхността.