Така говори Кокон и обръщайки се към своя съсед, заключава:
— Нали разбираш каква частица сме ние в цялата тази работа…
Горкият Барк с анемично лице на дете от предградията, подчертано от остра червеникава брадичка и перчем като запетайка, навежда глава.
— Вярно, като си помислиш, че един войник, пък ако щеш и няколко войници, не са нищо и дори по-малко от нищо сред цялата тая маса, просто ти става едно такова… чувствуваш се загубен, удавен като няколко капчици кръв, каквито сме си, сред тоя потоп от хора и най-различни неща.
Барк въздиша и млъква. Щом разговорът спира, дочуваме част от някаква полугласно разправяна история:
— Дошъл беше с два коня. Фюуу… един снаряд! Остана му един кон…
— Скучно ни е — казва Волпат.
— Ама се държим! — мърмори Барк.
— Няма как — добавя Паради.
— Защо? — пита разсеяно Мартро.
— Обясненията са излишни…, защото трябва.
— Трябва — повтаря Ламюз.
— Абе то обяснение има — казва Кокон. — Защото…, много обяснения има.
— Затваряй си устата! По-добре да няма, щом трябва да се държим.
— Все пак — глухо измърморва Блер, който никога не изпуска повод да подметне тези думи, — все пак цялата работа е там, че искат да ни довършат!
— Отначало казва Тирет — мислех какво ли не, разсъждавах, пресмятах; сега вече не мисля.
— И аз.
— И аз.
— Аз пък не съм се и опитвал.
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, дребосък! — вика Менил Андре с пискливия си присмехулен глас.
Тайно поласкан, другият пояснява мисълта си.
— Първо на първо, не можеш нищо да знаеш.
— Само едно трябва да се знае, и то е, че швабите са тук, закотвили са се у нас, че не бива да минат по-навътре, че някой ден трябва да си свият багажа, и то колкото се може по-скоро — казва ефрейтор Бертран.
— Да, да, трябва да се разкарат, така си е. Какво друго? Няма смисъл да си трошиш тиквата да мислиш за разни други работи. Само че малко длъжко стана.
— Мамка им! — обажда се Фуйад. — Малко, викаш, а?
— Аз пък — казва Барк — вече не мърморя. Отначало всичко живо псувах: и тиловаците, и населението, и кръшкачите. Псувах, ама тогава беше началото на войната, млад бях. Сега по-леко възприемам нещата.
— Има само един начин да ги възприемеш по-леко — да си кажеш: както дойде!
— Така си е! Иначе може да полудееш. И без това сме си доста шантави, не е ли така, Фирмен?
Волпат кима убедено, плюе, после съзерцава плюнката си втренчено, съсредоточено.
— Така си е — подкрепя Барк.
— Тук няма какво много-много да му мислиш. Живей ден за ден и час за час дори ако можеш.
— Имаш право, мърльо. Трябва да правим каквото ни нареждат, докато един ден ни кажат да си вземем дърмите.
— И край — прозява се Менил Жозеф.
Изпечените, почернели, потънали в прах лица изразяват одобрение, всички мълчат. Очевидно, така мислят тези хора, дошли преди година и половина от всички краища на страната, за да се струпат на границата: това е отказ да разберат и отказ от самите тях, надежда да не умрат и борба да живеят колкото се може по-добре.
— Човек трябва да прави, каквото е длъжен да прави, ама пък и трябва да умее да се оправя — казва Барк и бавно мачка калта нагоре-надолу.
— Няма как — подчертава Тюлак. — Ако не можеш да се оправиш сам, и дяволът не може те оправи.
— На война всеки сам се оправя!
— Ясно, ясно.
Мълчание. После сред лишенията те си припомнят сладостни митове от миналото.
— Е, не е като оня хубав живот, дето го живеехме в Соасон — продължава Барк.
— Ей, дявол да го вземе!
Отблясък от изгубения рай се появява в очите и като че ли и по лицата, вече посинели от студ.
— Не живот, а празник — въздъхва Тирлоар, замислено спира да се чеше и се заглежда някъде далеч, отвъд окопите.
— Ей, дявол да го вземе, почти празен град, кажи-речи, наш! Къщи, легла…
— Долапи!
— Ами зимниците!
На Ламюз чак очите му се просълзяват, лицето му разцъфтява, но на сърцето му е тежко.
— Дълго ли стояхте там? — пита Кадилак, който дойде по-късно с подкреплението от Оверн.
— Няколко месеца…
При спомена за онова време на изобилие, почти загасналият разговор отново буйно пламна.