— Гледаш — продължава Паради като насън, — войници търчат пред къщите и зад къщите и се прибират в квартирата с кокошки, вързани около кръста, и по един заек под мишница, взет назаем от някой туземец или туземка, които не е видял и въобще няма да ги види.
И се замислят за забравения вкус на пиле и заек.
— Някои неща плащахме. Пара играеше, лъжа няма. Още бяхме богати по онова време.
— Стотици хиляди франкове оставихме из дюкяните.
— Да, даже милиони. Цял ден прахосвахме, нямаш представа. Приказен празник беше!
— Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей — каза Блер на Кадилак, — ама въпреки всичко, както и навсякъде, откъдето минаваме, най-много ни липсваше огън. Все трябваше да се блъскаме, да търсим, да купуваме. Ах, братчета, що сме тичали за тоя огън!…
— Ние пък бяхме на квартира при нестроевите. Там кашавар беше високият Мартен Сезар. Ей, тоя умееше да ти намери дърва.
— А, да, него си го биваше. Няма какво да се лъжем, цар беше!
— Винаги имаше дърва в кухнята, винаги, братче. Иначе по целия град се разкарваха кашавари и хленчеха, че нямали дърва и въглища. А той си имаше огън. Като изгори всичко, ще рече: „Гледай си работата, ще я оправя някак!“ И хайде готово!
— Даже прекаляваше понякога, това си е право. Първия път, като го видях в кухнята, знаеш ли на какво вареше чорбата? На една цигулка, дето я беше намерил в къщата.
— Е, това вече е безобразие — рече Менил Андре. — Знам, че цигулката за нищо не служи, ама все пак…
— Друг път пък намери отнякъде билярдни щеки. Наша милост едва успя да задигне една за бастун. Всичко друго — хайде в огъня. После креслата от гостната, все от махагон, и тях едно след друго тайно ги изгори. Той нощем ги изтърбушваше и ги нарязваше да не би някои офицер да се намеси.
— Е, чак толкова не бива… — рече Пепен. — Ние дели две седмици се топлихме с един стар долап.
— Ама да питаш защо нямаме нищо? Трябва да се вари чорбата, а нито дърва, нито въглища. Дадат дажбата, а ти седиш с празни ръце пред куп месо сред другарите, които си правят шеги с тебе, пък после вземат да те псуват. Какво да правиш тогава?
— Занаятът го изисква. Ние не сме виновни.
— Офицерите нищо ли не казваха, като задигахте това-онова?
— И те не оставаха по-долу, гледай си работата! Демезон, ти помниш ли какво направи поручик Вирвен, оня, дето разби вратата на една изба с брадва? Един войник го беше видял и той му дал вратата да я насече за горене, та да не разправя какво е станало.
— Ами горкият Саладен, офицерът от нестроевата рота? Срещнахме го, тъкмо се смрачаваше, излизаше от една изба с по две бутилки бяло вино във всяка ръка, братлета. Също като бавачка с четири кърмачета. Понеже го надушиха, беше принуден да слезе пак в морето на бутилките и да раздаде на всички. Ама ефрейторът Бертран е човек с принципи и не щя да пие. Помниш ли, двукрака кървавицо?
— Къде е сега този кашавар, дето все намирал дърва? — попита Кадилак.
— Умря. Един снаряд му улучил казана. Не го ранил, ама пак умрял. От стряскане, като видял макароните си с краката нагоре. Нещо сърдечна спазма, казваше докторът. Сърцето му не го бивало. Него го биваше само дърва да намира. Бързо-бързо го погребаха. Направиха му ковчег от пода на една стая: събраха едно до друго дъските и ги заковаха с пирони от картините. С тухла го наковаха. Докато го отнасяха, аз си рекох: „Добре, че умря, че ако беше видял това, никога нямаше да си прости, дето не се е сетил за дъските от пода.“ Хей, голям чешит беше, кучият му син!
— Войникът се оправя винаги за сметка на другарите си. Като изклинчиш от наряд или като вземеш по доброто парче, или по хубавото място, то е все за сметка на другите — философствува Волпат.
— Аз — вика Ламюз — често съм се нареждал да не отида в окопите и не мога да преброя колко пъти съм изклинчвал. Признавам си. Ама когато видя другари в опасност, много-много не му мисля, тогава вече не кръшкам. Забравям и униформа, и всичко. Виждам само човека и право към него. Ама иначе, братче, гледам си душицата.
Твърденията на Ламюз не са празни приказки. Той е майстор в кръшкането, това си е право, но вярно е, че е спасявал живота на ранени, прибирал ги е под обстрел.
Той обяснява този факт без самохвалство:
— Бяхме залегнали в тревата. Отвсякъде пукаше. Бум! Бум! Фиу, фиу… Като ги видях втасали, станах, макар да ми крещяха: „Залегни!“ Не можах така да ги оставя, я! Никаква заслуга нямам, просто не можех.
Почти всички момчета от отделението са извършили по някой подвиг и военните кръстове се редят по гърдите им.