— Аз — казва Бике — не съм спасявал французи, ама съм залавял шваби.
По време на атаките през май той беше отишъл напред; видяхме го как се превърна в точка и пристигна с четирима момци с каски.
— Аз пък съм убивал шваби — казва Тюлак.
Преди два месеца той беше наредил осем трупа с гордо кокетство пред завзетия окоп.
— Само че — добави той — мене преди всичко ме е яд на швабските офицери!
— Ех, кучета!
Те често повтарят тези думи, изтръгват ги от дъното на душата си.
— Хе, братчета, ама мръсен народ са тия шваби! — казва Тирлоар. — За войниците не знам дали е вярно или само така ни тъпчат главите и дали в края на краищата и те не са горе-долу хора като нас.
— Сигурно и те са хора като нас — намесва се Йодор.
— Кой знае!… — вика Кокон.
— За войниците може да не сме наясно — продължава Тирлоар, — ама за германските офицери не и не: те не са хора, а чудовища. Което си е право, братче, особено мръсна гад е това. Те са микробите на войната. Трябва отблизо да ги видиш, такива едни дълги, високи, опънати, слаби като върлини, а пък главите им телешки.
— Други пък приличат на змии.
Тирлоар продължава:
— Видях един пленник веднъж, като се връщах от свръзка. Отвратителна мърша. Пруски полковник, имал княжеска корона, разправят, и златен герб на ремъка. Представете си, докато го водеха из хода, той се зъбеше, че някои си позволявали да го докосват, като минавал! Гледаше всички ни отвисоко! Викам си: „Ти само почакай малко, ще ти дам аз едно зъбене!“ Издебнах сгодно време, заех удобна позиция зад него, че като му друснах един ритник в задника… Ей, братче, просна се на земята, едва не се задуши.
— Защо пък ще се задушава?
— От яд, като разбра какво става, че благородният му офицерски задник е бил докоснат от подкованата обувка на един прост войник. Взе да кряска като жена, замята се като епилептик…
— Аз не съм лош човек — каза Блер. — Деца имам и просто ми призлява, като трябва да заколя у нас прасе, дето го познавам, ама на драго сърце ще тегля ножа на някой от тези — фрас! — право в сърцето.
— Също и аз!
— Без да се смята — каза Пепен, — че те имат сребърни каски и пистолети, дето, ако ги продадеш, можеш да вземеш сто бона, когато си щеш, и призматични бинокли, дето пък цена нямат. Ей, дявол да го вземе, през първата част на войната колко такива случаи изпуснах! Тогава бях мухльо! Пада ми се. Ама гледай си работата: аз една сребърна каска, каквото ще да става, ще докопам. Ти само внимавай, честна дума ти давам, че ще докопам. Мене не ми трябва само кожата на някой от тези с нашивките, на някой Вилхелм де, трябва ми и туй, дето е отгоре му. Не се безпокой: тая работа аз ще я свърша, преди войната да е свършила.
— Вярваш ли, че ще свърши? — попита някой.
— Има си хас! — отвръща Пепен.
Някъде отдясно обаче се чува глъчка и изведнъж се задава шумна група, в която тъмни силуети се смесват с цветни униформи.
— Туй пък какво е?
Бике събира смелост и отива да разузнае; връща се и през рамо ни сочи с пръст пъстрата тълпа:
— Хей, момчета, елате да скивате. Публика.
— Публика ли?
— Ами, да, господа. Цивилни и офицери от генералния щаб.
— Цивилни ли! Дано издържат!
Това е свещен израз. Разсмиваме се, макар да сме го чували стотина пъти; с право или не, войникът му придава друг смисъл и го смята като ирония по отношение на своя пълен с лишения и опасности живот.
Двама души се приближават до нас — две личности с палта и бастуни; и още един, облечен като ловец, натруфен с мъхеста шапка и с бинокъл.
Светлосини куртки, върху които блестят червеникавокафяви или черни лачени каиши, следват и показват пътя на цивилните.
На ръкава на един капитан блести копринена лента със златни, бродирани мълнии; той сочи стъпалото за стрелба пред една стара амбразура и кани посетителите да се качат, за да погледнат. Господинът в пътническо облекло се качва, като си помага с чадъра.
Барк казва:
— Видя ли го тоя, сякаш е наконтен началник-гара и показва първокласното купе на Северната гара на богатия ловец, в деня, когато се открива ловът: „Качете се, господин богаташ.“ Нали знаеш, тогава ония от висшето общество са облечени от горе до долу с нови дрехи, с кожа и железария, и се перчат с такъмите си на убийци на дребен дивеч!
Трима-четирима по-разпасани войници изчезват под земята. Останалите не мръдват, стоят като парализирани, дори лулите им загасват, чува се само глъчката на офицерите и гостите им.