— И да не мислиш, че аз се уплаших, когато Ньоньой ми изтърси тая? Дума да не става, братче. Всички останали другари мълчат. Ама аз викам високо: „Господин фелдфебел, викам, възможно е, ама…“ (Следва изречение, което не си спомням.) Нали разбираш, така му казах. Той зъб не обели. Само рече „Добре де, добре“ и се чупи. Ама после съвсем другояче взе да се държи с мене.
— Както и аз с Додор, фелдфебела на 13-а рота, когато бях в отпуск. Мърша. Сега е пазач в Пантеона. Не можеше да ме гледа. Веднъж…
И всеки разопакова личния си багаж от исторически изречения.
Всеки е като останалите, а няма нито един, който да не казва: „Аз не съм като другите.“
— Пощата!
Пристига висок широкоплещест човек с дебели прасци, облечен старателно и грижливо като стражар.
В лошо настроение е. Има нови нареждания, та сега трябва всеки ден да ходи до командния пост на полковника да носи пощата. Той ругае срещу тази мярка, сякаш е насочена специално срещу него.
Но докато ругае, разговаря между другото с този, с онзи, вика ефрейторите за писмата, такъв му е обичаят. И въпреки яда си не държи за себе си всичките сведения, с които пристига натоварен. Докато развързва пакета с писмата, раздава и устно новините.
Най-напред казва, че в рапорта е вписано черно на бяло, че е забранено да се носят качулки.
— Чуваш ли? — вика Тирет на Тирлоар. — Ще трябва да хвърлиш хубавата си качулка.
— Имат много здраве! Тая няма да я бъде. Няма нищо общо с мене — отвръща качулатият, засегнат в гордостта и удобството си.
— Заповед на главнокомандуващия армията.
— Нека тогава главнокомандуващият да заповяда да не вали. Не желая да слушам.
Повечето заповеди, дори и не толкова необикновени, винаги се посрещат така…, преди да бъдат изпълнени.
— Заповедта гласи също — продължава „пощаджията“ — да се подстрижат брадите. И косите. С машинка, нула номер!
— Затвори си устата, шишко! — каза Барк, чийто перчем е пряко застрашен от наредбата. — Виж ми окото! Това няма да го бъде, тъй да знаеш!
— Защо на мене го казваш? Ако щеш, изпълнявай, ако щеш, недей. Аз пет пари не давам.
Покрай сигурните, писани новини, има и по-големи, но пък затова и по-несигурни, по-фантастични: дивизията щяла да бъде сменена, щели да я пратят на почивка, ама истинска почивка, за шест седмици — в Мароко, а може би и в Египет.
— Ехе… Охо… Аха…
Те слушат. Оставят се да бъдат увлечени от новото, невероятното.
Все пак някой пита фелдфебела с пощата:
— Кой ти каза?
Той посочва изворите си:
— Подофицерът на опълченското отделение, което е на служба в ГЩК.
— Къде?
— В щаба на корпуса… Ама и други разправят. Оня чешит, не му зная името, оня, дето прилича на Гал, ама не е Гал. Някакъв си негов роднина, бил не знам какво си, не знам къде си. Та искам да кажа, осведомен е.
— И какво?
Застанали в кръг около разказвача на приказки, те го гледат с жаден поглед.
— В Египет ли, казваш, сме щели да идем?… Нищо не зная. Знам само, че там имаше фараони на времето, когато бях малък и ходех на училище. Ама какво е станало оттогава…
— В Египет.
Тази мисъл неусетно се загнездва в мозъците.
— А, не — вика Блер, — мене ме хваща морската болест… Е, вярно, че морската болест минава… Ама какво ще каже булката?
— Няма как, ще се примири! Там ще гледаме негри и големи птици из улиците, както по нас са врабците.
— Ами нали щяхме да ходим в Елзас?
— Да — казва фелдфебелът. — Някои от ковчежничеството така мислят.
— Аз нямам нищо против.
… Обаче здравият смисъл и придобитият опит вземат връх и прогонват мечтите. Толкова често се е повтаряло с положителност, че ще заминем далеч, толкова често сме го вярвали и толкова често сме оставали разочаровани! Така че сякаш в даден момент ние се събуждаме от сън.
— Всичко това са празни приказки. Веднъж ли са ни го правили тоя номер. Почакай, преди да вярваш. И хич да не те е еня.
Те се връщат всеки в ъгълчето си, някои важно държат в ръка писма.
— Ох! — казва Тирлоар. — Трябва да пиша, не може цяла седмица да не пиша. На всяка цена.
— И аз — казва Йодор — трябва да пиша на женичката.
— Добре ли е Мариет?
— Да, да, не бери грижа за Мариет.
Някои вече са се настанили да пишат. Застанал прав, опрял листа върху едно тефтерче в някаква вдлъбнатина на стената, Барк изглежда обзет от вдъхновение. Той пише, пише, леко приведен, със съсредоточен поглед, увлечен като конник в галоп.