Ламюз, който няма въображение, след като седне да пише, след като сложи върху покритите си остри колене листовете и намокри химическия молив, започва да чете последните получени писма и не може да измисли нищо освен онова, което вече е писал, а упорито иска да измисли нещо друго.
Нежно вълнение сякаш се излъчва от малкия Йодор, който се е свил в нещо като малка ниша. Той се съсредоточава, хванал молива в ръка, впил поглед в листа; замечтано гледа, оглежда, вижда и сякаш онова, другото небе го озарява. Погледът му се рее натам, стига до дома…
Когато пишат писмата си, тези хора са най-близко до онова, което са били. Някои от тях се отдават на миналото и най-напред заговарват за ядене.
Под загрубялата, потъмняла кора други сърца шепнат на глас някакъв спомен, извикват в паметта светлини от миналото: лятно утро, свежа градинска зеленина се отразява върху бялата селска стая; или вятърът бавно и силно поклаща житата в равнините, а овесът до тях потръпва пъргаво, женствено; или пък зимна вечер, около масата са се настанили жените, тъй кротки, и галещата лампа с тих блясък, и абажур като рокля…
В това време дядо Блер отново се залавя за пръстена — на кръгла пръчица е нанизал още безформено алуминиево колелце и го пили. Цял се е предал на работата си, с всички сили, две бръчки се врязват на челото му. Понякога спира, изправя се и гледа мъничкия предмет нежно и пръстенът сякаш също го гледа.
— Не е важно — каза ми той веднъж по повод на друг пръстен — дали ще го направя добре или не. Важното е, че го правя за жена си, нали разбираш? Като ме хванеше мързел и мъка, поглеждах тази снимка (и той изваждаше портрета на дебела бузеста жена) и тогава, много просто, започвах да правя съвсем лесно тоя дяволски пръстен. Може да се каже, че заедно сме го правили, разбираш ли? Той ми правеше компания и като го пратих на жената, казах му довиждане.
Сега прави нов пръстен, украсен с мед. Работи от сърце.
Иска да изрази чувството си колкото се може по-добре и заляга в тая своего рода калиграфия.
Почтително наведени над тези леки, прости и толкова малки „скъпоценности“, че големите закоравели ръце с мъка ги държат и лесно ги изпущат, тези мъже, седнали в голите ями, приличат на диваци, изглеждат по-първобитни и по-искрени, отколкото когато и да било друг път.
Сещаш се за първия изобретател, прародител на художниците, който, се е опитал да придаде на трайни неща формата на онова, което е съзерцавал, онова, което е усещал.
— Ей сега ще минат — съобщава пъргавият Бике, който изпълнява ролята на вратар в нашия сектор от окопите. — Цял взвод.
В тоя миг се задава един фелдфебел с ремък на кръста и каишка под брадата и размахва ножницата на сабята си.
— Дайте път, хей, вие! Чувате ли какво ви говоря, давайте път! Какво се мотаете… Хайде, марш, разкарвайте се! Не ща да ви виждам на пътя си, чувате ли?
Войниците се отдръпват неохотно. Някои бавно се прибират под земята през страничните отвори.
Минава взвод нестроеваци, натоварени в сектора с изкопните работи на втора линия и с поддържане ходовете в тила. Те вървят, въоръжени със сечива, мизерно облечени, едва се влачат.
Гледаме ги как пристигат един по един, минават, изчезват. Това са съсухрени старчета с лица като напрашени с пепел, яли едри дебелаци, напъхани в тесните избелели и изцапани шинели, на които липсват копчета, а излинелият плат се е процепил…
Тирет и Барк, двамата шегобийци, облегнати, залепнали до стената, отначало мълчаливо ги оглеждат. После започват да се усмихват.
— Шествието на метачите — казва Тирет.
— Поне три минути ще се посмеем — заявява Барк.
Някои от старите труженици наистина са комични. Един, който тъкмо пристига, има полегати рамене, прилича на бутилка; той е с необикновено тесни гърди, с необикновено тънки крака, а има голям корем.
Барк не може да се сдържи:
— Ей, слушай бе, тумбак!
— Ама че палто — подмята Тирет на един, чийто шинел е цял изкърпен с парчета в най-различни оттенъци синьо.
И се обръща към ветерана:
— Ей, дядката с мострите… Ти там, точно ти!
Човекът се обръща, гледа го зяпнал.
— Слушай, татенце, бъди така любезен, дай ми адреса на лондонския си шивач.
Прастарото лице, цяло покрито с бръчки, се хили, после човекът, спрян за миг от вика на Барк, е повлечен от потока, който го следва и го блъска.