— Къде си ранен, братче?
— В ушите. Един снаряд, биваше си го, братче, взе, че избухна като пръдня баш пред нас. Главата ми, трябва да кажа, мина точно между капките, ама съвсем край нея префучаха парчетата и прас по ушите.
— Да го беше видял — рече Фуйад, — мръсна работа, и двете му уши увиснаха. Ама нали имахме пакети с превръзки, па и ония с носилките още един ни пробутаха. Та му навихме на тиквата три пакета превръзки.
— Дайте си нещата и да се връщаме.
Фарфаде и аз си разделихме товара на Волпат. Фуйад, почернял, измъчен от жажда, мърмори, инати се и държи да носи оръжието и раницата си.
Бавно се мъкнем. Винаги е приятно да не вървиш в строй. Толкова рядко ни се случва, че ни изненадва и добре ни идва. Скоро някакъв полъх на свобода ни развеселява и четиримата. Вървим си сред полето сякаш за собствено удоволствие.
— Все едно, че сме излезли на разходка — гордо казва Волпат.
Когато стигаме до завоя горе на височината, той се отдава на розови мечти.
— Това е то, братче, спасителната рана. В края на краищата ще ме изпратят в тила, лъжа няма.
Той мига, очите му блестят сред огромната бяла топка, която се клатушка на раменете му — червеникава от двете страни, над ушите.
Отдалеч, откъм селото бие десет часът.
— Пет пари не давам за часа — казва Волпат. — Времето вече няма нищо общо с мене.
Той става словоохотлив. От леката температура говори бързо и думите изпреварват бавната стъпка, с която той вече върви отпуснато.
— Ще ми закачат червен етикет на шинела, няма грешка, и ще ме изпратят в тила. Някакъв учтив тип ще ме поведе тогава и ще ми каже: „Насам, после завиваш нататък… Това е…, братче.“ После амбулаторията, после санитарният влак и глезотене на разни госпожи от Червения кръст из целия път, както разправя и Крапле Жюл, после болница в тила. Легла с бели чаршафи, печката бумти, а наоколо народ, разни хора, дето им е работата само с нас да се занимават, пък ние ги гледаме и си седим, пантофи според правилника, братче, нощна масичка: мебел! А да знаеш как хранят в големите болници! Ще ми дават хубави манджи, ще се къпя, ще използувам всичко, каквото има. Най-хубавите парчета и не ти трябва да се биеш с другите и да се караш до кръв, за да ги докопаш. Ръцете ми ще си лежат ей така на чаршафа и нищо няма да вършат, луксозна работа — като играчки, разбираш? А под чаршафа краката топли, загрети до бяло от горе до долу, и пръстите им разтворени като теменужки.
Волпат спира, пребърква се, изважда от джоба си, заедно с всеизвестната си ножица от Соасон, нещо, което ми показва:
— Я гледай, това виждал ли си го?
Снимка на жена му и на двете му деца. Показвал ми я е неведнъж. Гледам, клатя глава.
— Ще си отида в отпуск по болест — казва Волпат — и докато ушите ми се залепят, жената и малките ще ме гледат и аз ще ги гледам. А през това време, докато растат като марули, другарчета, войната ще си продължава… Руснаците… е, не се знае, може пък.
Той се унася в ромона на своите щастливи предвиждания, мечтае на глас, вече се е отдалечил от нас, празнува своето лично щастие.
— Мошеник! — вика Фуйад. — То бива късмет, бива, ама чак пък толкова, дявол да го вземе!
И как да не му завидиш? Той щеше да си отиде за един, два или три месеца, и то през този сезон, вместо да се излага на опасност и да гние, ще си поживее като рентиер!