— Отначало — казва Фарфаде — ми беше чудно, като чувах някои да пожелават „щастлива рана“. Но каквото и да разправят, разбирам сега, че все пак това е едничкото, на което бедният войник може да се надява, ако не е луд.
Приближихме до селото. Заобиколихме гората.
На завоя от гората изведнъж срещу светлината изскочи женска фигура. Светлите лъчи я очертаваха. Тя стоеше права до дърветата, които образуваха лилав насечен фон — стройна, с пламнала руса коса, на бледото й лице се открояваха като петна две огромни очи. Блестящото създание ни огледа, поклащайки се леко, после внезапно се скри в храсталака като факел.
Неговото появяване и изчезване поразиха Волпат и той загуби нишката на думите си:
— Ама сърна е тази жена!
— Не — каза Фуйад, който не бе дочул добре. — Тя се казва Йодокси. И друг път съм я виждал, затова я знам. Бежанка. Не знам откъде е, ама сега е у Гамблен у някакво семейство.
— Слаба и хубава — забелязва Волпат. — Не можеш й отказа. Сладурче. Крехко пиленце… Ама какви очи, а!
— Странна е — казва Фуйад. — Не я сдържа на едно място. Видиш я тук, после там, с тия руси коси. После изведнъж изчезне! Безследно. И знаеш, пет пари не дава за опасността. Някога се мярка чак към предната линия. Виждали сме я да скитосва из полето пред окопите. Чудна е.
— Я, ей го пак видението! Не ни изпуска от очи. Да не би пък да ни е хвърлила око?
В този миг силуетът се очерта на светлината в другия край на гората.
— Аз пет пари не давам за жените — заяви Волпат отново обзет от мисълта за евакуирането си.
— Във всеки случай в отделението един здравата се е запалил по нея. Ето на, за вълка говорим и той…
— Си показа опашката…
— Още не, но почти… Ето, вижте!
Вдясно от нас от един храсталак се подаде муцуна като на червеникав глиган — на пътя излезе Ламюз…
Той вървеше по стъпките на жената. Забеляза я, спря се и неудържимо се втурна към нея. Но попадна на нас.
Като позна Волпат и Фуйад, дебелият Ламюз радостно се развика. В този миг мислеше само за едно — да вземе от нас раниците, пушките, торбите.
— Давайте! Аз съм си отпочинал. Хайде, дайте.
Поиска всичко да носи. Фарфаде и аз на драго сърце му отстъпихме багажа на Волпат, изтощеният Фуйад се съгласи да му даде торбите и пушката си.
Ламюз се превърна в подвижна купчина. Превит под неудобния огромен товар, той просто цял се загуби; вървеше със ситни крачки.
Но личеше, че е изпълнен с някаква мисъл, която го преследва. Хвърляше погледи встрани, търсеше жената, към която се бе устремил.
Колчем се спреше, за да нагласи по-добре някое парче от товара си, да си поеме дъх или да изтрие мазната си пот, той тайничко оглеждаше всички кътчета на хоризонта, взираше се в края на гората. Но вече не я видя.
А аз пак я видях. И този път наистина останах с впечатление, че тя дебне някого от нас.
Наполовина се подаде някъде вляво от зеленикавия мрак на храсталака. Виждаха се само тъмните й като нощ очи, а бледото лице, осветено само от едната страна, приличаше на лунен сърп. Видях, че се усмихва.
Проследих посоката на погледа й, който я издаваше, и забелязах малко зад нас Фарфаде — той също се усмихваше.
После тя се скри в сянката на листата, очевидно отнасяйки в себе си тази взаимно разменена усмивка.
Така открих връзката между нежната, гъвкава скитница, която на никого не приличаше, и изящния, тънък и тръпнещ като люляк Фарфаде, толкова различен от всички нас. Ясно…
… Заслепен и превит от товара, който бе поел от Фарфаде и от мене, Ламюз нищо не видя, само гледаше да пази равновесие и внимаваше къде стъпва с ужасно натежалите си крака.
Но изглеждаше нещастен. Пъшкаше. Тежка грижа го притискаше. В дрезгавото хъркане на гърдите му сякаш долавям биенето и мъката на сърцето му. Като гледам бинтования Волпат и едрия, силен човек, напращял от кръв и от вечния дълбок нагон, чиято острота само той може да измери, казвам си, че най-тежко ранен не е този, за когото мислим.
Най-сетне слизаме в селото.
— Сега ще си пийнем — казва Фуйад.
— Мене ще ме евакуират — повтаря Волпат.
Ламюз измучава.
— Мм… Мм…
Другарите викат, тичат към нас, събират се на малкия площад пред църквата с двете кули, толкова ощърбена от снаряд, че вече просто не може да се познае отпред.
V
Убежището
Белезникавият път, който се изкачва сред нощната гора, е странно притиснат и изпълнен със сенки. Сякаш гората по чудо е преляла в него и се движи сред плътния мрак. Полкът е тръгнал да си търси ново място за почивка.